Том Клэнси - Всички страхове

Беше бомба.

Или поне самовзривяващо се устройство. И то доста мощно. Петдесет килограма силен експлозив…

Гусн отскочи встрани и внезапно почувства нужда да отиде до тоалетната. Инженерът затърси кибрита си и успя да запали едва от третия път. Как бе могъл да пропусне… какво? Какво бе пропуснал? Нищо. Бе работил внимателно, както и всеки друг път. Не, израелците все още не го бяха убили. Конструкторите им можеше и да са умни, но той също не бе глупав.

„Спокойно“ — каза си Гусн. Той отново се приближи и огледа вътрешността на цилиндъра. Кабелът, който го свързваше с радара, все още бе на мястото си. Виждаха се и трите празни места за връзки с други кабели.

„Какво знам за това нещо?“

„Радар, здрав корпус, вратичка за достъп… експлозив, свързан с…“ Гусн се наведе още повече. Симетрично разположени на равно разстояние върху сферата се виждаха детонатори… Кабелите, излизащи от тях… „Не е възможно. Не, не може да е това!“

Гусн свали детонаторите един по един, като откачаше свързващите кабели и ги подреждаше на едно одеяло. Работеше бавно и внимателно, защото детонаторите бяха най-капризното нещо, направено от човешка ръка. Без тях мощният експлозив бе почти безопасен. Можеше спокойно да си отчупиш парченце от него и да си стоплиш вода на огъня. С помощта на ножа той изчовърка удивително здраво захванатите детонатори.

— Всички знаем старогръцкия мит за Пандора, която получила една кутия. Тя пренебрегнала забраната да я отваря и пуснала на свобода болестите, войната и смъртта. Пандора била отчаяна от постъпката си, но в дъното на кутията открила останалата там надежда. Ние изтърпяхме толкова много войни, но най-накрая успяхме да използваме надеждата. Пътят бе дълъг, кървав, изпълнен с отчаяние, но винаги водеше нагоре. Защото надеждата в представата на цялото човечество за това какъв може и трябва да бъде светът. И именно надеждата ни доведе тук.

Легендата може да е останала от езически времена, но това не омаловажава истината, съдържаща се в нея. От днес слагаме войната, болестите и безсмислената смърт обратно в кутията. Ние затваряме вратата към конфликтите и си оставяме най-важния подарък на Пандора — надеждата. Днес мечтите на човечеството стават реалност.

На този ден ние приехме мира от Божиите ръце. Благодаря ви.

Президентът топло се усмихна към камерата и се отправи към стола си сред повече от любезни ръкопляскания. Времето за церемонията по подписването настъпи. След като говори последен, на Фаулър се падаше правото да подпише пръв. Всичко свърши бързо и Дж. Робърт Фаулър влезе в историята.

Гусн вече не работеше бавно. Той издърпа обезвредените детонатори. Съзнаваше, че действа нехайно и разточително, но сега вече знаеше — или си мислеше, че знае — какво държи в ръцете си.

Ето я и нея. Топката от метал. Блестяща сфера, покрита с никел, непокътната от дългите години, прекарани в градината на земеделеца. На нея СЪЩО се виждаше пластмасов печат. Сферата не бе голяма. Не по-голяма от детска топка за игра. Гусн знаеше какво трябва да направи сега. Той протегна ръка през масата от експлозив и пръстите му се пресегнаха да пипнат блестящата никелова повърхност.

Най-накрая Гусн докосна сферата. Бе топла.

— Аллах акбар! 58 58 Аллах акбар (ар.) — Аллах е велик. — Бел.прев.

— Това е интересно.

— Мисля, че ни се представя уникална възможност — съгласи се Райън.

— А можем ли да се доверим на информацията? — попита Кабът.

Райън се усмихна.

— Такъв въпрос винаги съществува. Трябва да запомните правилата на играта. Никога не бива да си сигурен в нищо. Всъщност нещата, в които си сигурен, обикновено се потвърждават едва след години. Правилата на играта са малко на брой, но никой не знае какъв е резултатът. В този случай сме изправени пред нещо повече от измяна.

Името му бе Олег Юриевич Лялин, но Кабът все още не го знаеше. Той бе „нелегален“ агент на КГБ без дипломатически имунитет, действащ под прикритието на търговски представител. Лялин бе изградил цяла агентурна мрежа в Япония под кодовото название БОДИЛ.

— Човекът е истински разузнавач от предната линия. Мрежата му е по-добра дори и от тази на резидента на КГБ в Токио, а главният му информатор е източник в японското правителство.

— И?

— И ни предлага да използваме мрежата му.

— Нима е толкова важно, колкото започвам да си мисля? — попита директорът своя заместник.

— Виж, шефе, подобни възможности са голяма рядкост. Хората, говорещи японски и способни да превеждат документите им, са малко дори и при нас, в управлението. Освен това жизненоважните ни интереси винаги са били насочени другаде. Само процедурата по изграждане на инфраструктура за такава мрежа ще ни отнеме години. От своя страна пък руснаците работят в Япония още преди болшевиките да вземат властта. Причините са исторически: Япония и Русия са водили дълги войни и руснаците винаги са смятали японците за стратегически съперник. Именно затова се отнасят към тях с подчертано внимание още отпреди японския технологичен бум. Той ни предлага това, което получават и руснаците, на приемлива цена. Ще ни даде всичко: и хората, и информацията си. По-хубаво от това — здраве му кажи.