Том Клэнси - Всички страхове

— Но разходите по преместването на американските военни части…

— Рик, задачата на нашата армия е да пази мира. Това им е работата и Америка ще плати всякаква цена, за да я вършат както трябва. Това не е тежест за данъкоплатеца. Това е привилегия, историческа чест, която ще подпечата световния мир с американска сила. Именно заради това съществува Америка, Рик. Разбира се, че ще го направим.

— И с това засега приключваме — обърна се отново към първа камера Рик. — Очаквайте прякото ни предаване на церемонията по подписване на Ватиканското споразумение след два часа и половина. А сега ни гледайте с програма от Ню Йорк. От Ватикана за вас предава Рик Казънс.

— Мамка му — изръмжа Райън. За нещастие, този път телевизорът бе събудил и съпругата му, която с интерес следеше предаването.

— Джак, какво беше твоето участие? — Кети стана и отиде да направи сутрешното кафе. — Имам предвид, нали ходи там и…

— Скъпа, аз участвах. Засега не мога да ти кажа повече.

Джак усещаше, че трябва да се разгневи, задето Алден обра всичките лаври за първоначалното предложение, но въпреки слабостите си Чарли бе добър човек. Пък и бе дал първоначалния тласък, от който се нуждаеше идеята. „Освен това — каза си той — историята рано или късно ще разбере. Винаги става така.“ Истинските професионалисти знаеха за приноса му. Той също знаеше. Беше свикнал да действа зад кулисите и да върши неща, за които другите не знаеха и нямаше как да научат. Джак се обърна към жена си и се усмихна.

Кети също знаеше. Преди няколко месеца го бе чула да разсъждава на глас. Джак не съзнаваше, че си мърмори, докато се бръсне. Въпреки че ранното му ставане не я будеше, тя никога не бе пропускала да го изпрати дори и да не отваряше очи. Кети обичаше мъжът й да я целува, мислейки я за заспала, и не искаше да разваля удоволствието. Той и без това си имаше достатъчно неприятности. Джак бе неин и добрината му не бе тайна за Кети.

„Не е честно — каза си другият доктор Райън. — Идеята бе негова. Или поне част от нея.“ Колко ли още неща не знаеше? Карълайн Мюлър Райън, лекар, професор по очна хирургия, рядко си задаваше този въпрос. Но не можеше да се преструва, че кошмарите на Джак са само кошмари. Той страдаше от безсъние, пиеше много и малкото сън, който имаше, бе изпълнен с неща, обречени да останат в тайна. Част от това я плашеше. Какво бе направил съпругът й? Каква вина го измъчваше?

„Вина?“ — запита се Кети. Защо си задаваше този въпрос?

След три часа Гусн успя да отвори вратичката за достъп във вътрешността. Наложи се да смени острието на триона, но го забави главно гордостта, която не му позволи да извика помощ. Във всеки случай това вече бе свършено. Инженерът взе едно фенерче и надникна вътре. Тук го очакваше нова загадка.

Във вътрешността на устройството се виждаше метална решетка — „може би от титан“, предположи той, — която поддържаше цилиндричен предмет… подсигурен с масивни болтове. Гусн използва фенерчето, за да надникне зад цилиндъра, и откри нови жици, всички свързани с него. Виждаше се и част от обемисто електронно устройство… „Сигурно някакъв радар“ — помисли си той. Аха! Значи беше… но тогава защо… Изведнъж Гусн разбра, че пропуска нещо… нещо важно. Но какво? Буквите върху цилиндъра бяха на иврит. Той не говореше добре другия семитски език и не разбра значението на надписите. Решетката, която го поддържаше, имаше функция да омекотява удара… и я бе изпълнила чудесно. Тя бе доста окривена, но цилиндърът изглеждаше в добро състояние. Със сигурност повреден, но външни поражения не се виждаха… Каквото и да съдържаше този цилиндър, то явно се нуждаеше от солидна защита. Значи бе чупливо, което подсказваше, че е някакво електронно устройство. Гусн отново се върна на предположението за електронно устройство, прехващащо сигнали. Той бе твърде съсредоточен, за да разбере, че е изключил други възможности. Инженерното му мислене бе така концентрирано върху непосредствената задача, че пренебрегваше останалите варианти и сигналите, водещи към тях. Но каквото и да беше, първо трябваше да го извади. Той взе един гаечен ключ и започна да развива болтовете, закрепващи цилиндъра.

Фаулър седеше в един стол от шестнадесети век и наблюдаваше служителите от протокола. Те се щураха наоколо като фазани, които не можеха да решат дали да летят, или да вървят. Хората обикновено си мислеха, че подобни церемонии протичат гладко, защото всеки детайл е предварително планиран от опитни режисьори. Но Фаулър знаеше, че съвсем не е така. Ако имаше достатъчно време — да речем, няколко месеца, — нещата сигурно щяха да протекат гладко. Но тази среща трябваше да се проведе само с няколкодневна подготовка и служителите от протокола все още не бяха решили кой е най-старшият измежду тях самите. Изненадващо най-спокойни се оказаха руснакът и швейцарецът. Пред очите на американския президент те бързо се наговориха и представиха плана си — какъвто и да бе той — пред другите. След това с общи усилия го приведоха в действие. „Приличат на футболен отбор“ — помисли си президентът. Представителят на Ватикана бе ТВЪрде стар за тази работа. Човекът — „епископ — помисли си Фаулър — или може би монсиньор“ — бе над шестдесетгодишен и страдаше от прекомерна възбуда, която можеше да го убие. Най-накрая руснакът го дръпна настрана и му поговори две минути. Последваха кимвания, ръкостискания и хората започнаха да действат така, сякаш имат обща цел. Фаулър реши, че трябва да научи името на руснака. Той явно бе истински професионалист. Президентът загледа спектакъла с интерес и това го освободи от излишното напрежение.