Том Клэнси - Всички страхове

Фаулър погледна часовника си. Трябваше да се съобразява с времето. Между Рим и Вашингтон имаше шест часа разлика. Значи договорът трябваше да бъде подписан не по-рано от два следобед, за да могат да хванат сутрешните новини. Но американците трябваше да се подготвят за събитието, така че новината щеше да бъде съобщена на журналистите в три часа по лятното часово време за Източното крайбрежие. Лиз щеше да им каже в девет часа местно време, сиреч след двадесет минути.

— И няма да забравиш да споменеш Чарли, нали?

— Да. Трябва да му отдадем заслуженото.

„Е, за Райън не остана нищо — помисли си Боб Фаулър, — но в крайна сметка именно Чарли бе в основата на процеса, нали?“ Президентът почувства някакво смътно съжаление към Райън. Въпреки че според него заместник-директорът принадлежеше към миналото, той безспорно имаше впечатляващи заслуги. Арни ван Дам също го уважаваше, а Арни бе най-добрият психолог в администрацията. Но Елизабет бе съветник по националната сигурност, а Фаулър не можеше да допусне тя и заместник-директорът на ЦРУ да се дърпат като куче и котка, нали? Не, не можеше. Бе просто като две и две четири.

— Събери им очите, Елизабет.

— Няма да е трудно — усмихна се тя и излезе.

Задачата се оказа доста по-сложна от очакваното. В един момент Гусн дори мислеше да повика помощ, но се отказа. Чист от ореола му в организацията се дължеше именно на факта, че работи сам. Естествено, за черната работа винаги викаше няколко момчета с яки гърбове.

Бомбата — или устройството — се оказа с по-здрава конструкция, отколкото изглеждаше. Под светлината на мощните лампи той я изми с вода и откри непознати части. Имаше няколко гайки, скрити под капачета. Когато отвори едно от тях, той откри нова електрическа връзка. Изненадващото бе, че корпусът на бомбата се оказа доста дебел. Той и преди бе разглобявал израелски електронни устройства за прехващане. Въпреки че бяха изработени от алуминий, те имаха и части от пластмаса или фибростъкло, откъдето проникваше електронното излъчване.

Той започна от капачето за достъп във вътрешността, но след като не успя да го отвори, потърси нещо по-лесно. Но такова „нещо“ просто нямаше. Сега отново се зае с капачето, ядосан, че е прахосал няколко часа.

Гусн седна и запали цигара. „Що за дяволия си ти?“ — запита той измъчващия го обект.

Така приличаше на бомба. Как не разбра по-рано, че е толкова тежко. Твърде тежко за електронно устройство… Но, от друга страна, просто не можеше да бъде бомба, нали? Без взриватели, без детонатори… Във вътрешността се виждаха само електрически кабели. Трябваше да е някакво електронно устройство. Той загаси цигарата си в праха и отново пристъпи към работната маса.

Гусн разполагаше с доста голям избор от инструменти. Един от тях бе газовият му трион, който можеше да реже стомана. За него трябваха двама души, но Гусн реши да го използва сам и да започне от вратичката за достъп до вътрешността, която сигурно бе по-тънка от останалия корпус. Той застопори острието на деветмилиметрова дълбочина и пусна триона, като се стараеше да го държи върху вратичката. Шумът бе оглушителен и стана почти непоносим, когато диамантеното острие захапа стоманата. За облекчение на Гусн трионът бе достатъчно тежък и не позволяваше на острието да се мести. Първият прорез му отне двадесет минути. Той спря триона, сложи го встрани и провря парче тънка жица през прореза.

„Най-после!“ — каза си Ибрахим. Бе проникнал! Бе познал! Останалата част от корпуса имаше дебелина около четири сантиметра, но вратичката бе почти четири пъти по-тънка. Гусн бе толкова щастлив от постигнатото „нещо“, че пропусна да се запита защо е нужно едно електронно устройство да има вратичка, дебела цял сантиметър. Преди да включи отново триона, той си сложи противошумовите слушалки. Ушите му пищяха от първия прорез, а той не искаше главоболието да направи работата му още по-трудна.

В разстояние на няколко секунди надписите „Извънредна емисия“ се появиха по телевизорите на всички мрежи. Говорителите, които бяха станали по-рано — според римското си разписание, разбира се, — за да чуят изявлението на доктор Елиът, пристигаха задъхани в кабините си и подаваха съобщенията на редакторите и изследователския екип.

— Знаех си — извика Енджи Мирилес. — Казах ли ти, Рик?!

— Енджи, дължа ти вечеря, обяд и дори закуска в ресторант по твой избор.

— Ще се възползвам от поканата — цъкна с език шефката на изследователския екип. Копелето можеше да си го позволи.