Том Клэнси - Всички страхове

„Всичко отне само пет минути, което само по себе си е чудо“ — помисли си Фаулър, сдържайки усмивката си. Най-накрая различните държавни глави станаха от столовете си, повикани като сватбари от нервната бъдеща тъща, и се подредиха на посочените им места. Последваха нови, по-малко сърдечни ръкостискания и шеги, които останаха без превод. Кралят на Сауни ска Арабия изглеждаше сърдит от закъснението. „Сигурно е прав“ — помнели си Фаулър. Мисълта на краля вероятно бе заета с други проблеми. Вече на три пъти го бяха заплашвали с убийство. Но Боб Фаулър забеляза, че по лицето му няма и следа от страх. Можеше и да страда от липса на чувство за хумор, но притежаваше търпеливостта, куража… и изискаността — призна си президентът, — които подобаваха на титлата му. Именно той пръв се бе съгласил със споразумението след двучасов разговор с Райън. Това не бе зле, нали? Заел мястото на Чарли Алден, Райън без всякаква подготовка бе изпълнил мисията си чудесно. При тази мисъл президентът се намръщи. Бе си позволил да забрави лудешките маневри, предхождащи успеха. Скот Адлер в Москва, Рим и Ерусалим и Джак Райън в Рим и Рияд. Бяха се справили отлично, но въпреки това нямаше да получат нищо. „Такива са законите на историята“ — заключи президентът Фаулър. Ако искаха ЗАСЛУГИ, трябваше да заемат неговото място.

Облечените в ливреи швейцарски гвардейци отвориха огромните бронзови врати, през които влезе внушителното тяло на кардинал Джовани д’Антонио. Ослепителните прожектори на телевизионните камери оформиха около главата му ореол, от който президентът на Съединените американски щати едва не се разсмя. Церемонията започна.

„Който и да е измислил това нещо — помисли си Гусн, — знае как да предпазва чупливи предмети при удар.“ Но все пак бе странно. Израелската екипировка винаги бе деликатна — не, грешка. Израелците бяха умни, продуктивни и елегантни инженери. Правеха уредите си точно толкова здрави, колкото трябваше. Ни повече, ни по-малко. Дори и най-обикновените им двигатели демонстрираха предвидливост и педантично майсторство. Но това… това нещо не бе изпипано както трябва. То бе набързо проектирано и сглобено. Всъщност направо си беше грубо. Фактът само улесняваше Гусн. Разглобяването ставаше по-лесно. Никой не бе помислил да инсталира самовзривяващо се устройство, което го притесняваше най-много. А ционистите бяха дяволски умели при монтирането на подобни устройства! Преди пет месеца Гусн едва не намери смъртта си при разглобяване на поредната бомба. Но тук самовзривяващо се устройство липсваше. Болтовете, поддържащи цилиндъра, вече поддаваха, но все още бяха стегнати здраво. Значи просто трябваше да намери по-голям гаечен ключ. Той смаза всички болтове с масльонката и след петнадесет минути и две цигари се зае с тях. Първите завъртания се оказаха трудни, но постепенно болтът се разхлаби и Гусн го разви. Оставаха още пет.

Следобедът обещаваше да бъде дълъг. Започнаха с речите. Като домакин папата взе думата пръв. Реториката му прозвуча удивително бледо. Той изнесе няколко тихи урока върху Светото писание и отново се спря на приликите между трите представени на церемонията религии. Всеки от държавните глави и религиозните водачи получаваше симултанен превод. От него обаче нямаше нужда, тъй като те притежаваха копия от предстоящите речи. Мъжете около масата едва сдържаха прозявките си, тъй като речите си оставаха само речи, а политиците трудно издържат чуждите думи, пък били те и на други държавни глави. Фаулър скучаеше най-много. Той щеше да произнася речта си последен. Президентът тайничко погледна часовника си и без да променя каменното си изражение, се зае да размишлява над оставащите деветдесет минути.

Изминаха още четиридесет минути, но най-накрая болтовете бяха развити. Големи, тежки, неръждаеми болтове. „Това устройство е правено, за да издържа на всичко — помисли си Гусн, — но в крайна сметка печеля аз.“ Сега трябваше да извади цилиндъра. Той още веднъж огледа грижливо за евентуални взривни механизми и опипа вътрешността. Само предпазливостта гарантираше успех в работата му. Единственото нещо, свързано с цилиндъра, бе радарът. Имаше места за още три връзки, но те бяха празни. Умората попречи на Гусн да забележи, че и трите бяха обърнати към него и следователно лесни за достъп. Цилиндърът стоеше на мястото си, поддържан от решетката, но болтовете вече ги нямаше и изваждането бе въпрос на сила.

Андрей Илич Нармонов говори малко. „Речта му — помисли си Фаулър — е проста и изпълнена с достойнство. Показва забележителна скромност, която със сигурност ще предизвика отзвука на коментаторите.“