Том Клэнси - Дълг на честта

Залата смайваше по всички възможни показатели. Стените бяха от солиден орех, а не с фурнир и се поддържаха с любов от добре платени майстори. Две от тях бяха шлифовано стъкло от килима до звукоизолиращия таван и откриваха хубава гледка към нюйоркското пристанище. Килимът бе достатъчно дебел, че да погълне обувките ти и да изпуска неприятно статично електричество, което работещите тук се бяха научили да понасят. Масата за съвещания представляваше дванадесет метра червен гранит, а столовете около нея възлизаха на почти две хиляди долара всеки.

„Колумб груп“, основана само преди единадесет години, се бе превърнала от поредното парвеню в непоносимо дете, сетне в ярка изгряваща звезда, после в сериозен играч, в една от най-добрите в бранша, докато се стигнеше до сегашния й статут на крайъгълен камък на акционерните дружества. Създадена от Джордж Уинстън, сега компанията контролираше истинска флотилия от екипи за управляване на капитали. Трите главни екипа носеха подходящите имена „Ниня“, „Пинта“ и „Санта Мария“, защото, когато двадесет и девет годишният Уинстън основал компанията, току-що бил прочел пленителната за него книга „Откриването на Новия свят от Европа“ от Самюъл Елиът Морисън. Възхитен от смелостта, проницателността и изключителната дързост на непримиримите мореплаватели от школата на принц Хенри, той решил да прокара собствения си жизнен път според примера им. Сега вече на четиридесет и достатъчно богат, за да има някакви сребролюбиви блянове, за него дойде времето да напусне, да вкуси от розовия живот, да направи няколко продължителни пътешествия с двадесет и седем метровата си яхта. Всъщност точните му планове бяха да се научи през следващите няколко месеца да плава с „Христофор“ ТАКА ОПИТНО, КАКТО ПРАвеше всичко друго в живота си, а сетне да повтори изследователските пътувания, по едно всяко лято, докато не останат примери, които да следва. После можеше и да напише книга по въпроса.

Беше човек със скромен ръст, който личността му сякаш уголемяваше. Фанатик на тема здраве (стресът бе убиец номер едно на Уолстрийт), Уинстън определено пращеше от увереност, получена от идеалното му физическо състояние. Той влезе във вече пълната заседателна зала с изражението на новоизбран президент, появяващ се в кабинета си след края на успешна кампания, с бърза и уверена крачка, с вежлива и открита усмивка. Доволен от зенита на професионалната си кариера в този ден, той дори кимна на най-важния си гост.

— Ямата-сан, така се радвам да ви видя отново — рече Джордж Уинстън и протегна ръка. — Изминали сте дълъг път, за да дойдете.

— За събитие от такова значение — отвърна японският индустриалец — как бих могъл да не го направя?

Уинстън придружи по-дребния мъж до мястото му в далечния край, след което се запъти към своето, начело на масата. Между тях седяха екипи от адвокати и водещи инвеститори. „Също като футболни отбори, чакащи за спорна топка“ — помисли си той, докато минаваше покрай цялата маса и сдържаше чувствата си.

„Проклятие, това е единственият изход!“ — каза си Уинстън. Нищо друго не би помогнало. Първите шест години от управлението му бяха най-въодушевяващите в неговия живот. Започна с по-малко от двадесет клиенти и едновременно с парите им увеличи и репутацията си. Спомни си как работеше у дома — умът му препускаше в стремежа си да изпревари крачките му из стаята, имаше един компютър и една специализирана телефонна линия, тревожеше се за прехраната на семейството си, благословен с подкрепа от любящата си съпруга, въпреки че тогава бе бременна за първи път (с близнаци, ни повече, ни по-малко, както разбраха четири дни след напускането му на „Фиделити“, и все пак тя използва всяка възможност, за да изрази любовта и доверието си). Тя превърна умението и инстинкта му в успехи. Когато стана на тридесет и пет, беше постигнал всичко. Два етажа от централна административна сграда, собствен луксозен кабинет, екип от умни и млади „гении“, които да се занимават с подробностите. Тогава за първи път се замисли за оттегляне.

Той умножаваше спестяванията на клиентите си, като, разбира се, залагаше и свои пари, докато личното му състояние, без данъците, стана шестстотин петдесет и седем милиона долара. Обикновена консервативност не му позволяваше да къта парите си, а и се интересуваше накъде отива пазарът, така че ги изтегляше всичките, обръщаше ги и ги поверяваше на някой по-умерен мениджър. Даже на самия него това му се струваше странен начин на действие, ала просто не искаше да го безпокоят повече с тази работа. Да станеш „умерен“ беше тъпо и така несъмнено щеше да пропусне огромни бъдещи възможности, но както се питаше от години, какъв е смисълът? Притежаваше шест разкошни къщи с по два лични автомобила във всяка, хеликоптер, даваше под наем личния си реактивен самолет, „Христофор“ бе любимата му играчка. Имаше всичко, което искаше, и дори при умерено управление на портфейла му от акции състоянието му щеше да продължи да расте по-бързо от инфлацията, защото не беше толкова себелюбив, че да похарчи дори приходите от годишната лихва. И така, той ги разпредели на пакети от по петдесет милиона долара и покри всяка част от пазара чрез колеги в инвестиционния бизнес, които не бяха постигнали неговия успех, но в чиято прозорливост и почтеност вярваше. Смяната се подготвяше от три години съвсем безшумно, докато търсеше достоен наследник за „Колумб груп“. За съжаление единственият, излязъл пред всички, бе този дребен мръсник.