Том Клэнси - Дълг на честта

„А защо не сега?“

Мили Боже, какво направи той? Утре сутринта щеше да се събуди и нямаше да знае какво да прави. Беше ли възможно да се отдръпне просто така?

„Малко късно се сети, Джордж“ — каза си и като посегна към предложената му чаша „Моет“, отпи задължителната глътка. Вдигна чашата за тост с Ямата, понеже той също бе задължителен. Тогава забеляза усмивката — очаквана, но и изненадваща. Усмивката на победител. „Защо?“ — запита се Уинстън. Той беше броил камара долари. Не бе от сделките, при които някой „печели“ или „губи“. Уинстън изтегляше своите пари, Ямата влагаше неговите. И все пак… тази усмивка. Внасяше дразнеща нотка, още повече че не я разбираше. Умът му се луташе, докато искрящото шампанско минаваше през гърлото му. Поне усмивката да беше дружелюбна и любезна, но не. Погледите им се срещнаха въпреки дванадесетметровото разстояние, незабелязано за всички останали. И макар да не бе водена никаква битка и да не бяха излъчени никакви победители, сякаш беше имало война.

Защо? Инстинкт. Уинстън веднага промени свободното си държание. Имаше просто нещо… Какво? Нещо лошо у Ямата. Дали не е от хората, за които всичко е битка? Някога и той беше такъв, ала се отучи. Конкуренцията бе винаги безпощадна, но цивилизована. На Уолстрийт също всички се конкурираха: за доверие, съвет, общо мнение и заради самата конкуренция, която беше твърда, но приятелска, докато всички спазваха еднакви правила.

„Ти не играеш същата игра, нали?“ — щеше му се да попита, обаче твърде късно.

Уинстън пробва нова тактика, заинтересуван от играта, започнала така неочаквано. Протегна чашата и безмълвно вдигна тост за приемника си, докато останалите в залата бъбреха около масата. Ямата отвърна на жеста и видът му наистина стана по-надменен, излъчващ презрение към човека, продал му току-що владението си.

„Така добре прикриваше чувствата си преди малко, защо сега се промени? Наистина вярваш, че си голяма работа, че си постигнал нещо… по-значимо, за което не зная. Какво ли е то?“

Уинстън отмести поглед и през прозорците видя спокойната, огледална вода на пристанището. Изведнъж играта му омръзна и вече изобщо не го интересуваше какво си мислеше, че е спечелил този дребосък. „По дяволите, аз съм вън от играта. Нищо не губя. Върнах си свободата. Имам пари, имам всичко. Добре, хубаво, можеш да движиш бизнеса и сам да натрупаш пари, можеш да седнеш във всеки клуб или ресторант в града, когато дойдеш, и да си повтаряш колко си важен. Ако си мислиш, че това е победа, така да е. Не си победил обаче никого“ — заключи той.

Жалко наистина: на Уинстън не му бе убягнало нищо, както обикновено разпозна всичките елементи. Ала за първи път от години насам не успя да нареди от тях правилния сценарий. Вината не беше негова. Той напълно разбираше своята игра и просто погрешно прие, че тя е единствената възможна.

Чет Номури полагаше всички усилия да не бъде американски гражданин. Той бе четвъртото поколение от семейството си, родено в САЩ — първите му прародители бяха дошли в самото начало на века, преди „Джентълменското споразумение“ между Япония и Америка за ограничаване на имиграцията. Щеше да се обиди, ако се замислеше повече. Още по-обидно беше случилото се с баба му и дядо му и с прабаба му и прадядо му въпреки изцяло американското им гражданство. Дядо му прегърнал възможността да докаже предаността си към родината и служил в 442-ри полк. Върнал се вкъщи с два ордена „Пурпурно сърце“ и нашивки на старши сержант, при което открил, че семейната фирма за кабинетно обзавеждане е продадена без пари и семейството му е изпратено в лагер за интернирани. Със стоическо търпение той започнал отначало, създал компания с новото и недвусмислено име „Служебна мебилировка за ветерани“ и спечелил достатъчно пари, за да изпрати тримата си синове в колеж, че и по-нагоре. Бащата на Чет се занимаваше със съдова хирургия — дребничък, весел човек, роден в държавно пленничество, поради който факт, а и за да доставят удоволствие на неговия дядо, родителите му поддържали част от традициите, като например езика.

„И са се справяли доста добре“ — помисли си Номури. Превъзмогна проблемите си с акцента за няколко седмици и сега, докато седеше в токийската баня и всички край него се питаха от коя префектура е, той имаше документи за самоличност от няколко. Беше таен агент на Централното разузнавателно управление и колкото и нелепо да звучи, работеше за американското Министерство на правосъдието изцяло без знанието на Държавния департамент. Едно от нещата, които научи от баща си, хирурга, бе да отправя поглед напред към онова, което може да направи, а не назад към неща, които не може да промени. „С това фамилията Номури е оцеляла в Америка: тихо, сдържано и успешно съществуване“ кача си Чет, потопил се до врата в гореща вода.