Том Клэнси - Дълг на честта

Накрая и самият факт, че процентите за банките и съкровищните бонове ще се увеличат, правеше фондовата борса по-малко примамлива за вложители, понеже гарантираната от държавата възвращаемост бе „по-сигурна“ от съмнителната печалба в компания, чиито продукти и услуги трябваше да се конкурират на пазара.

На Уолстрийт индивидуалните вложители и професионалните мениджъри, наблюдаващи икономическите индекси, приеха вечерните новини (покачванията на процента на Федералния резерв обикновено се съобщаваха след затварянето на пазарите) флегматично и нахвърляха необходимите записки, за да „съкратят“ или по-точно да продадат някои от позициите си. Това щеше да намали обявените цени на множество акции и да доведе до падането на средната стойност на промишления индекс Дау Джоунс 15 15 Ежедневно изчисляван индекс за цените на акции на тридесет наблюдавани предприятия от Нюйоркската фондова борса. Известен е и само като Дау. — Б.пр. . Всъщност изобщо не ставаше дума за средна стойност, а за сума от актуалната пазарна цена на тридесет водещи ценни книжа — „Ълайд сигнал“ в единия край на азбучния списък, „Улуърт“ в другия и „Мерк“ по средата. Основната полза от този индекс днес бе, че даваше на информационните медии материал за обществеността, по-голямата част от която и без това не знаеше какво означава той. Спадането на индекса Дау щеше да изнерви някои хора и да предизвика още продажби и допълнително сриване на пазара, докато други не видеха добра възможност в ценни книжа, обезценени повече, отколкото заслужават. Като усетеха, че реалната стойност на тези акции е по-висока от посочената пазарна цена, те щяха да закупят ограничени количества и така да позволят на Дау и на други пазарни индекси да се покачат пак, докато се балансират и сигурността се възстанови. Всички тези многообразни промени в живота на всеки човек ги налагаха шепа хора, седнали в една натруфена заседателна зала във Вашингтон, чиито имена не знаеха дори специалистите по инвестиции, камо ли обикновените вложители.

Странното беше, че всички приемаха цялостния процес за нормален точно колкото физическия закон на гравитацията, въпреки че той бе илюзорен като дъгата. Парите не съществуваха физически. Дори „истинските“ пари бяха само специални хартийки, отпечатани с черно мастило върху зелен фон. Не златото или нещо с истинска стойност крепяха парите, а по-скоро общото вярване, че те имат стойност, защото не може да нямат. И така, паричната система на САЩ и на всяка друга страна по света бе изцяло упражнение по психология, продукт на ума, а оттук това важеше и за всеки друг аспект на американската икономика. Щом парите бяха въпрос на колективно убеждение, значи и с всичко друго беше така. Направеното от управителния съвет на Федералния резерв този следобед беше най-напред обмислено разклащане на това убеждение, след което го оставяха да се заздрави от само себе си в умовете на онези, които го споделяха. Сред поддръжниците на това вярване бяха и шефовете на Федералния фонд, понеже на тях нещата наистина им бяха ясни или така си мислеха. Насаме те може и да се шегуваха, че в действителност всички разбират как действа механизмът толкова, колкото могат да обяснят Божията същност, ала подобно на теолози, опитващи се постоянно да установят и споделят природата на някое божество, задачата им бе да поддържат всичко, да допринасят за реалността и осезаемостта на убеждението, без да си признават, че всичко почива на неща, по-нереални и от книжните пари, които носят у себе си за случаи, когато е неудобно да използват кредитна карта.

Бяха им се доверили, както хората сдържано се доверяват на духовниците си, да поддържат структурата, от която материалните убеждения винаги зависят. Те доказваха истинността на нещо, което не може да се види — постройка, за чиито материални качества се съдеше само по солидните камъни и по сериозния вид на работещите по нея. „И номерът минаваше“ — казваха си те. Нали?

В много отношения Уолстрийт бе мястото в Америка, където японските граждани, особено тези от Токио, се чувстваха най-много като у дома си. Сградите бяха толкова високи, че не позволяваха на човек да види небето; улиците бяха така задръстени, че посетител от друга планета можеше да помисли, че жълтите таксита и черните лимузини са основната форма на живот тук. Хората вървяха по многолюдните, мръсни тротоари сред оживена анонимност, вперили неподвижно поглед пред себе си, за да демонстрират целенасоченост и да избягнат дори зрителен контакт с другите, които можеха да се окажат конкуренти или по-вероятно просто да се пречкат. Целият Ню Йорк бе наследил маниерите си от това място — безцеремонни, забързани и безлични, макар да бяха такива като форма, не като съдържание. Жителите му си казваха, че живеят там, където има действие, и бяха така вглъбени в личните си и общи цели, че негодуваха срещу всички други, с които чувствата им съвпадаха. В този смисъл това беше идеален свят. Всички се чувстваха еднакво. На никой не му пукаше за когото и да било или поне така изглеждаше. В действителност хората, работещи тук, имаха семейства и деца, интереси и хобита, желания и мечти като всеки друг, но в часовете между осем сутринта и шест вечерта всичко се подчиняваше на правилата на работата им. Разбира се, тя бе свързана с пари — продукт, непризнаващ собственик или лоялност. А се случи така, че на петдесет и осмия етаж на „Сикс Кълъмбъс лейн“, новата централна сграда на компанията „Колумб груп“, ставаше смяна.