Том Клэнси - Дълг на честта

Скоро всички те щяха да научат един и същи виц. На някои хора щеше да им хареса, но положително никой от тях нямаше да е от ДКД.

— Значи се споразумяхме? — попита председателят на управителния съвет на Федералния резерв.

Хората около масата кимнаха. Не беше толкова трудна задача. За втори път през последните три месеца президентът Дърлинг даде да се разбере, без много шум и чрез министъра на финансите, че няма да възрази срещу ново покачване с половин пункт на сконтовия процент 14 14 Сконтов процент (ик.) — процентът, използван при даване на ценни книжа или парични заеми с отстъпка. — Б.пр. . Това беше лихвеният процент на Федералния резервен фонд за банките, които заемаха пари — откъде другаде биха взели такива суми освен от държавата? Разбира се, всяко покачване на този процент се отразяваше веднага върху потребителя.

За мъжете и жените край лакираната дъбова маса това бе въпрос на постоянно балансиране. Те контролираха количеството пари в американската икономика. С лекотата, с която се регулира клапанът, отварящ и затварящ шлюза на напоителен язовир, те можеха да контролират потока на съществуващата валута, като винаги се опитваха да не осигуряват прекалено много или твърде малко пари.

Естествено нещата бяха по-сложни. Парите имаха малко физическо покритие. Бюрото за сечене и печатане, намиращо се едва на километър оттук, не разполагаше нито с хартия, нито с мастило, за да прави достатъчно доларови банкноти за количествата, които държавата разпределяше всеки ден. „Парите“ бяха главно електронна реалия, въпрос на изпращане на едно съобщение: „Вие, Първа национална банка на Подънк, сега разполагате с допълнителни три милиона долара, които можете да заемете на «Джоус хардуер», на петролната компания на Джеф Браун «Настъпи газта» или на някои нови собственици на къщи под формата на ипотечни заеми за период от двадесет години.“ Малцина от тези хора получаваха нещо в брой: при кредитните карти крадците нямаха какво толкова да откраднат, не можеше служител да злоупотреби с парите или, най-неприятното от всичко, някой чиновник да ги брои отново и отново и да иде да се разправя в местния клон на банката. В резултат всичко, което се появяваше чрез магията на компютърната поща или чрез телетипни съобщения, се даваше на заем с писмени ордери, които се заменяха по-късно от поредната теоретична реалия — обикновено чек, написан на малко листче специална хартия, често украсено с летящ орел или рибарска лодка в някакво несъществуващо езеро, защото банките се конкурират за клиенти, а на хората тези неща им харесват.

Властта на намиращите се в тази зала бе толкова изумителна, че дори те рядко се замисляха за нея. Чрез едно просто решение хората около масата бяха направили всичко в Америка по-скъпо. Всяка ипотека с регулируем процент за всеки дом, всеки заем за автомобил, кредитните карти на всяка система щяха да поскъпват с всеки месец. Заради това решение всяка фирма или домакинство в Америка щеше да разполага с по-малко налични доходи, предназначени съответно за аванси на служителите или за коледни играчки. Започваха със съобщение за печата, а щяха да бръкнат в портфейла на всеки от нацията. Разходите за всички потребителски стоки — от домашни компютри до дъвки — щяха да нараснат и така щяха да намалят още повече реалната покупателна способност.

А това беше добре поне според държавата. Всички статистически индекси сочеха, че икономиката малко се задъхваше. Имаше реална опасност от увеличаване на инфлацията. В действителност инфлация винаги съществуваше в една или друга степен, но вдигането на лихвения процент щеше да я постави в поносими граници. Все пак цените щяха малко да скочат, а увеличаването на сконтовия процент щеше да ги покачи още повече.

Типичен пример за борба с огъня чрез огън. Вдигането на лихвените проценти означаваше, че хората в периферията щяха да взимат по-малко заеми, което всъщност щеше да намали парите в обращение, а това от своя страна да смекчи напрегнатото търсене. Така малко или много цените щяха да се стабилизират и щеше да се предотврати нещо, за което всички знаеха, че е по-пагубно от мимолетен скок на лихвените проценти.

Както при хвърлянето на камък в езеро се разстилат вълнички, така и сега щеше да има странични ефекти. Лихвата за съкровищните бонове също щеше да се увеличи. Това бяха средства за Погасяване на дълговете на самата държава. Хората (на практика представящи в по-голямата си част институции като банки, пенсионни фондове и фирми за инвестиции, които трябва да приберат някъде вложенията на клиентите си в очакване на добра възможност на фондовата борса) даваха пари по електронен път на държавата за срок от три месеца до тридесет години. В замяна за използването на тези пари самото правителство трябваше да плаща лихви. Разбира се, голяма част от тях се удържаха под формата на данъци. Периферното увеличение на процента, предлаган от Федералния резерв, щеше да вдигне лихвения процент, плащан от държавата, който се определяше при самото разпродаване на търг на държавните книжа. По този начин разходите за държавния дефицит също щяха да нараснат и да принудят правителството да ограничи още предлаганите родни пари, намалявайки наличните средства за частни и фирмени заеми. Така под влиянието на пазара лихвените проценти за масите щяха да се покачат допълнително и много над наложеното от Федералния резервен фонд.