Том Клэнси - Дълг на честта

— Синьото така отива на очите ви, доктор Райън — каза колегата й с усмивка, изразяваща искрено възхищение. — Страхувам се, че подаръкът не е достатъчно ценен в сравнение с онова, което научих днес от вас. Имам стотици диабетици в болницата си. С този технически похват можем да се надяваме, че ще възвърнем зрението на повечето от тях. Великолепно постижение, професоре. — Той се поклони тържествено и с явно уважение.

— Е, лазерите все пак идват от вашата страна — отвърна му Кати. Не бе сигурна какви емоции би трябвало да изпитва. Подаръкът беше разкошен. Човекът не би могъл да е по-искрен, а родината му можеше да се окаже във война с нейната. Защо обаче това не се съобщаваше в новините? Ако имаше война, защо този чужденец не бе арестуван? Дали трябваше да се държи мило с него като с многоуважаван колега, или враждебно, като с враг? Какво, по дяволите, ставаше? Тя хвърли поглед към Андреа Прайс, която просто се подпираше на стената и се усмихваше, кръстосала ръце пред гърдите си.

— Но вие ни показахте как да ги използваме по-ефикасно. Изумително приложно изследване. — Японският професор се обърна към останалите и вдигна ръце. Насъбралото се множество започна да ръкопляска, а поруменялата Каролайн Райън си помисли, че в крайна сметка можеше и да постави статуетката „Ласкър“ на полицата над камината си. Всички й стиснаха ръката, след което тръгнаха към автобуса, чакащ да ги откара обратно в „Стауфър“ на улица „Прат“.

— Може ли да го видя? — попита специален агент Прайс, след като всички си отидоха и вратата бе надеждно затворена. Кати й подаде шала. — Прелестен е. Ще трябва да си купите нова рокля към него.

— Значи изобщо не е имало за какво да се тревожа — отбеляза доктор Райън. Интересно. Щом минаха петнадесет секунди от лекцията й, тя така или иначе забрави за това. Не беше ли любопитно?

— Не, както ви казах, не съм очаквала да се случи нищо. — Прайс й върна шала с известна неохота. „Дребничкият професор е прав“ — помисли си. Наистина си пасваше чудесно с очите й. Единственото нещо, което чу, бе фразата „жената на Джак Райън“. — Откога се занимавате с това?

— С хирургия на ретината ли? — Тя затвори тефтерчето си. — Започнах да работя върху предната част на окото и продължих чак докато се роди малкият Джак. Сетне ми хрумна една идея за начина, по който ретината се прикрепва естествено към окото и за това как можем да залепим наново дефектните. После започнахме да мислим как Да свържем кръвоносните съдове. Берни ми даде зелена улица и получих субсидия за научни изследвания от Националния здравен институт, едно нещо доведе до друго и…

— И сега вие сте най-добрата в света в тази област — довърши историята Прайс.

— Да, докато не се появи някой с по-сръчни ръце и не се научи как да го прави. — Кати се усмихна. — Като че ли съм най-добрата, поне за още няколко месеца.

— Е, как е шампионът? — попита я Берни Кац, който влезе в залата, и чак после забеляза Прайс. Пропускът на сакото й го озадачи. — Познаваме ли се?

— Андреа Прайс. — Агентът бързо и старателно проучи Кац, преди да се ръкува с него. Всъщност той се почувства поласкан, докато тя не добави: — От тайните служби.

— Защо нямаше такива ченгета, когато бях хлапак? — попита хирургът галантно.

— Берни бе един от първите ми наставници тук. Сега завежда отделение — обясни Кати.

— И скоро ще бъда настигнат по престиж от колежката ми. Идвам с добри новини. Имам шпионин в комисията за „Ласкър“. Ти си сред финалистите, Кати.

— Какво е „Ласкър“? — поинтересува се Прайс.

— Има само още една крачка след наградата „Ласкър“ — уведоми я Берни. — Трябва да отидеш до Стокхолм и да я вземеш.

— Берни, никога няма да я получа. Да вземеш „Ласкър“ е трудна работа.

— Тогава продължавай с изследванията, момиче! — Кац я прегърна и излезе.

„Искам я, искам я, много я искам!“ — каза си наум Кати. Нямаше нужда да произнася думите. За специален агент Прайс това бе очевидно. По дяволите, не беше ли тази задача по-вълнуваща от охраняването на политици?

— Може ли да наблюдавам някоя от операциите ви?

— Щом искате. Както и да е, хайде. — Тя я поведе обратно към кабинета си, като вече нямаше нищо против присъствието й. Пътьом те прекосиха клиниката, сетне и една от лабораториите. По средата на един коридор доктор Райън се закова на място, бръкна в джоба си и извади малък бележник.

— Пропуснах ли нещо? — обади се Прайс. Съзнаваше, че бърбори прекалено много, ала трябваше малко време, докато научиш навиците на подопечните си. Освен това причисляваше Кати Райън към онзи тип хора, които не обичат да бъдат охранявани и следователно трябва да им се помогне да свикнат.