Том Клэнси - Дълг на честта

— Здравей, Бетси — поздрави Джак дамата, чакаща в преддверието на кабинета му. — Станала си рано. А вие кой сте?

— Крис Скот. С Бетси работим заедно.

Райън ги покани с ръка да влязат в кабинета му и най-напред провери факса си, за да види дали Мери Пат му е препратила информацията от Кларк и Чавес, а след като я видя там, реши, че тя може да почака. От дните си в ЦРУ познаваше Бетси Флеминг като самоук специалист по стратегическите оръжия. Предположи, че Крис Скот е един от хлапаците, взети от някой университет заради дипломите им в област, която Бетси бе опознала по трудния начин. Поне се изразяваше учтиво, като казваше, че работи с Бетси. Райън също беше работил с нея преди години, докато се занимаваше с преговорите за контролиране на оръжията.

— Добре, с какво разполагаме?

— Ето я машината, която те наричат космически ракетоносител H-11. — Скот отвори куфарчето си и извади няколко снимки.

Райън веднага забеляза, че са хубави, направени с истинско филмче и отблизо, а не като електронните, снимани през дупката на нечий джоб. Не бе трудно да се забележи разликата и той моментално разпозна един стар приятел, когото смяташе за мъртъв и прилично погребан преди по-малко от седмица.

— Няма съмнение, SS-19. А така изглежда и много по-хубаво. — Следващата снимка показваше цяла поредица от тях в монтажния цех на завода. Джак ги преброи и направи гримаса. — Какво още трябва да знам?

— Ето — каза Бетси. — Погледни върха им.

— Изглежда нормален — отбеляза Райън.

— Там е въпросът. Конструкцията на носа наистина е нормална — изтъкна Скот. — Нормална за захващане на бойна глава, а не за полезен товар от комуникационен спътник. Докладвахме за това преди известно време, ала никой не ни обърна внимание — добави техническият аналитик. — Останалата част от ракетата е изцяло прекроена. Имаме анализ на подобрените характеристики.

— Накратко?

— Шест-седем самостоятелно насочвани бойни глави на всяка балистична ракета и обхват от малко повече от десет хиляди километра — информира го госпожа Флеминг. — В най-лошия случай, разбира се, но е реалистично.

— Много е. Ракетата одобрена ли е, направени ли са опити? Изпробвали ли са някоя ракетна степен? — попита съветникът по националната сигурност.

— Нямаме информация. Разполагаме с частични данни за изпитателни изстрелвания на ракетоносителя от наблюдателните постове в Тихия океан и по-точно от КЕХЛИБАРЕНО ТОПЧЕ, обаче има съмнения по няколко въпроса — уведоми го Скот.

— Колко общо са произведените ракети?

— Знаем за двадесет и пет. От тях три бяха използвани при изпитателните изстрелвания и две са върху пусковите устройства, където към тях се прикачват орбитални полезни товари. Значи остават двадесет.

— Какви полезни товари? — поинтересува се Райън, един вид като прищявка.

— В НАСА смятат, че са наблюдателни спътници. Сателити с големи възможности за снимане. Така че сигурно е така — заключи мрачно Бетси.

— Е, тогава сигурно са решили да навлязат в спътниковото разузнаване. Хм, звучи логично, нали? — Джак си записва две-три неща. — Добре, песимистичната прогноза е, че в най-лошия случай ни заплашват двадесет ракетоносителя с по седем самостоятелно насочвани бойни глави всеки, което прави общо сто и четиридесет, така ли?

— Правилно, доктор Райън.

Двамата притежаваха достатъчно професионализъм, за да си запазят мненията относно сериозността на заплахата. На теория Япония имаше капацитет, с който да изтръгне сърцата на сто и четиридесет американски града. Америка също можеше бързо да възвърне способността си да потопи главните им острови в пушек и огън, ала това не предлагаше кой знае каква утеха, нали? Четиридесет и няколко години презастраховане с ядрени оръжия — процес, който смятаха за безкраен допреди по-малко от седем дни и който сега отново започваше. „Не е ли страхотно?“ — помисли си Райън.

— Знаете ли нещо за агентите, направили тези снимки?

— Джак — каза Бетси с нормалния си тон на идеалната майка, — знаеш, че никога не питам. Който и да е бил обаче, действал е открито. Личи си по фотографиите. Не е снимано с минифотоапарат. Басирам се, че е бил някой, представящ се за репортер. Не се тревожи. Няма да издам. — Последва типичната й палава усмивка. Бе в бранша достатъчно дълго, за да научи всички номера.

— Очевидно снимките са висококачествени — продължи мисълта й Крис Скот, като се чудеше защо, по дяволите, Бетси има правото да се обръща към този мъж с първото му име. — Бавен, качествен филм, какъвто би използвал един журналист. Те са пуснали във фабриката и хора от НАСА. Искали са да разберем.