Том Клэнси - Дълг на честта

— И още как. — Госпожа Флеминг кимна в съгласие.

„И руснаците също — напомни си Джак. — Защо им е и те да знаят?“

— Друго?

— Да, ето това. — Скот му подаде още две фотографии. Снимани бяха две преустроени железопътни линии. На едната имаше товароподемен кран, а на другата се виждаше, че се подготвя монтирането на още един. — Явно ги превозват с вагони вместо с камиони. Намерих специалист, който да погледне автомотрисата. Изглежда, е със стандартна ширина.

— Какво имате предвид? — попита Райън.

— Разстоянието между релсите. Стандартната ширина е тази, която използваме ние и повечето страни. Повечето железници в Япония са теснолинейни. Странно, че не са копирали пътните транспортьори, направени от руснаците за този звяр — отбеляза Скот. — Вероятно пътищата им са прекалено тесни или пък просто предпочитат да го правят по този начин. Има стандартна ЖП линия оттук до Йошинобу. Малко се изненадах от монтажните приспособления. Гнездата в автомотрисата като че ли приблизително пасват на размерите на транспортния „пашкул“, конструиран от руснаците за ракетата. Така че са копирали всичко с изключение на транспортьора. Това е всичко, сър.

— Къде отивате сега?

— Ще се съветваме оттатък реката с момчетата от Националната разузнавателна служба — отговори Крис Скот.

— Чудесно — рече Райън. Той ги посочи с пръст. — Кажете им, че работата е адски спешна. Искам тези неща да бъдат открити, и то с вчерашна дата.

— Знаеш, че ще се помъчат, Джак. А като извозват тези джаджи с железници, може да ни правят услуга — допълни Бетси Флеминг и стана.

Джак подреди снимките и преди да отпрати посетителите си, поиска още един пълен комплект. Сетне погледна часовника си и се обади в Москва. Предполагаше, че Сергей също работи извънредно.

— Защо, по дяволите, сте им продали проекта за SS-19? — започна той.

Отговорът бе рязък. Може би и Головко не си беше доспал.

— За пари, естествено. По същата причина вие им продадохте системата „Егида“, изтребителите F-15 и всичките…

Райън направи физиономия, и то най-вече поради справедливостта на забележката.

— Благодаря, приятел. Май си го заслужих. По наша преценка разполагат с двадесет такива.

— Това сигурно ще излезе вярно, но още не сме пратили хора да посетят фабриката им.

— Ние го направихме — уведоми го той. — Искаш ли няколко снимки?

— Разбира се, Иван Еметович.

— Утре ще бъдат на бюрото ти — обеща Джак. — Моите хора изготвиха един анализ. Бих искал да чуя и мнението на твоите хора. — Той направи пауза, после продължи: — Най-песимистичната ни прогноза е по седем бойни глави на ракета, общо сто и четирийсет.

— Достатъчно и за нас, и за вас — прецени Головко. — Помниш ли първата ни среща, когато водихме преговори за премахването на тези проклети неща? — Той чу как Райън изсумтя в слушалката. Не можеше да чуе обаче мислите му.

„Първия път, когато бях близо до тях, на борда на ракетоносната ви подводница «Червеният октомври». О, да, добре си спомням. Помня, че кожата ми настръхна, сякаш пред мен е самият Луцифер.“ Никога не бе харесвал балистичните оръжия, ни най-малко. Е, да, може би те запазиха мира в продължение на четиридесет години. Вероятно мисълта за тях пропъждаше от главите на собствениците им невъздържаните хрумвания, обладавали държавните глави през цялата човешка история. А не по-малко вероятно беше и на човечеството просто да му е провървяло този път.

— Джак, положението става прекалено сериозно — предупреди го Головко. — Между другото, нашият служител се е срещнал с вашите хора. Докладът му говори в тяхна полза… А, благодаря ти и за екземпляра от техния доклад. В него имаше информация, с каквато не разполагахме. Не е жизненоважна, ала все пак е интересна. Та кажи ми, те знаят ли, че трябва да издирят тези ракети?

— Заповедта е изпратена — увери го Райън.

— До моите хора също, Иван Еметович. Ще ги открием, не се страхувай — почувства се длъжен да добави Головко.

Сигурно той си мислеше същото: единствената причина, поради която ракетите не бяха използвани, бе фактът, че тогава и двете страни ги притежаваха: все едно да заплашваш огледало. Това вече не важеше, нали? Затова и последва мрачният въпрос на Райън:

— Ами после? Какво ще правим после?

— Не казват ли у вас „Всяко нещо с времето си“?

„Не е ли направо страхотно? Сега пък си имам работа с проклет руснак, който се опитва да ме ободри!“

— Благодаря, Сергей Николаич. Май и това си го заслужих.