Том Клэнси - Дълг на честта

— Имаш ли цигара? — попита единственият цивилен в залата. Забраняващите пушенето надписи бяха изчезнали, а пепелниците бяха извадени. Сонарната наблюдателна система участваше във война, а останалата част от тихоокеанския флот може би скоро щеше да навакса. „Господи, пак съм у дома“ — каза си Джоунс. — Е, нали знаеш разликата между моряшки разказ и приказка?

— Каква е тя, сър? — поинтересува се Бумър.

— Приказките започват с „Имало едно време“ — отвърна Джоунс усмихнат и отбеляза още един сигнал в шестдесетхерцовия диапазон.

— А моряшките разкази започват с „Няма майтап“ — довърши шегата лейтенантът. Само дето този негодник наистина беше толкова способен. — Струва ми се, че разполагате с достатъчно данни, за да направите графиката, доктор Джоунс.

— Аз пък смятам, че сме засекли подводница SSK, лейтенанте.

— Жалко, че не можем да започнем преследване.

Рон бавно кимна.

— Да, аз също съжалявам, но вече знаем, че можем да ги засичаме. При все това на самолетите Р-3 ще им се разгони фамилията, докато определят координатите им. Факт е, че подводниците си ги бива. — Не биваше да се увличат прекалено. Сонарната наблюдателна система даваше само ориентировъчни курсове. Ако повече от една хидрофонна група уловеше един и същи източник на звуци, можеш бързо да разделиш курсовете на триъгълници, сочещи местонахожденията, ала тези местонахождения представляваха окръжности, не точки, а диаметърът им бе над тридесет километра. Чисто и просто физика, която не им беше нито приятел, нито враг. Звуците, изминаващи най-лесно дългите разстояния, бяха в нискочестотния диапазон, а при всякакъв вид вълни единствено по-високите честоти предлагаха най-добър анализ.

— Знаем и какво да търсим следващия път, когато противникът си подаде шнорхеловата тръба. Както и да е, можете да се обадите в оперативния отдел и да им кажете, че в близост до самолетоносачите няма нищо. Тук, тук и тук има кораби. — Той ги нанесе на хартията. — Те също се носят на запад с прилична скорост и фактически не го прикриват. Всички курсове, насочени към някакви цели, се променят. Цялостно оттегляне. Не искат повече неприятности.

— Това може би е хубаво.

Джоунс смачка цигарата.

— Да, лейтенанте, може би, в случай че лайнарите с адмиралски флагове се организират.

Странното бе, че нещата всъщност се уталожиха. Сутрешният телевизионен репортаж за краха на Уолстрийт притежаваше хирургическа прецизност, а анализът според Кларк беше изчерпателен и вероятно по-добър от онзи, получаван от американците в родината им, с едновременен коментар на всичките тези професори по икономика, както и на висш банкер за колорит. Може би след изказаните мнения в уводните статии Америка щяла да преосмисли позицията си относно Япония. Не било ли ясно, че двете страни истински се нуждаят една от друга, особено пък сега, и че една силна Япония щяла да задоволи американските интереси, както и местните? Помирителният тон на премиера Гото беше цитиран, макар и не пред камера, в стил, който бе категорично нетипичен за него и поради тази причина широко отразен в медиите.

— Направо „Зоната на здрача“ — подхвърли Чавес в затишието, като наруши правилото да говорят един език, защото просто му се наложи. „Какво пък — помисли си той, — сега операцията ни се контролираше от руснаците.“ Какво значение имаха вече правилата?

— Руский — рече търпеливо началникът му.

— Да, товарищ — промърмори той в отговор. — Имаш ли представа какво става? Има ли война или не?

— Правилата определено са странни — каза Кларк и осъзна, че говори на английски. „И мен ме прихваща.“

Имаше и други гайджин навън на улицата, повечето от тях очевидно американци, и погледите, с които ги удостояваха, отново изразяваха обичайното подозрение и любопитство, като нивото на враждебност беше поспаднало в сравнение с миналата седмица.

— И така, какво ще правим?

— Ще опитаме с номера на „Интерфакс“, който нашият приятел ни даде. — Докладът на Кларк бе вече напечатан. Той беше единственото, което бе сигурен, че може да прави, като се изключи поддържането на контакти и слухтенето за информация. „Във Вашингтон със сигурност знаят нещата, които имам да им кажа“ — помисли си той, докато се връщаха в хотела. Пиколото им се усмихна и се поклони, този път малко по-любезно, след което те се отправиха към асансьора. След две минути вече бяха в стаята, където Кларк извади сгъваемия компютър от куфарчето му, пъхна кабела за телефона отзад и го включи. Още минута, и вграденият модем набра номера, който му дадоха по време на закуската, като според него сигналът минаваше по линия през Японско море до Сибир, а оттам до Москва. Той чу електронните трели на звънящ телефон и зачака връзка.