Том Клэнси - Дълг на честта

— Прието.

При следващата команда изтребителите се откъснаха и отлетяха към зададената им патрулна зона. Канадският летец никога нямаше да узнае, че два въоръжени изтребителя са се приближили на триста метра от пътническия му самолет, пък и той нямаше никакво основание да очаква, че някой би сторил подобно нещо, тъй като в света цареше мир или поне в тази му част.

Колкото до пилотите изтребители, те приемаха новите си задължения мудно и заедно с изменянето на ежедневния им начин на съществуване. За неопределен период от време не по-малко от два изтребителя щяха да стоят тук като патрул, още два щяха да са на остров Читосе под тревога плюс пет и други четири под тревога плюс тридесет. Командващият ги подполковник натискаше за позволение да повиши още повече бойната готовност, защото, каквото и да казваха от Токио, нацията им действително беше във война. Така каза и на хората си. В първото си обръщение към пилотите и ръководния летищен технически персонал заяви, че американците са опасни противници. Хитри, непочтени и агресивни. И най-лошото: в най-добрата си форма те бяха напълно непредвидими, точно обратното на японците, които според него бяха крайно предвидими. Авиаторите си помислиха, че може би затова са възложили на подполковника тази военновъздушна част. Ако нещата продължеха да се развиват, първият сблъсък с вражески американски части щеше да е тук. Искаше да е готов за него въпреки солената цена в пари, гориво и изтощение, която трябваше да платят. Пилотите напълно одобряваха това. Войната бе сериозна работа и макар и нещо ново за тях, те не бягаха от отговорностите си.

Райън си помисли, че времето скоро щеше да стане най-отчайващият фактор. Токио бе с четиринадесет часа пред Вашингтон. Там сега беше тъмно и вече друг ден, и каквито ще хитри идеи да му хрумнеха, щеше да се наложи да почакат цели часове осъществяването си. Същото важеше и за Индийския океан, ала поне можеше директно да командва бойната групировка на адмирал Дъбро. За да изпрати съобщение до Кларк и Чавес, то трябваше да мине през Москва и сетне да бъде предадено или чрез контакт с агент на руското разузнаване в Токио (нещо, което не биваше да се прави прекалено често), или чрез обратна връзка с модема, когато Кларк решеше да включи компютъра си, за да изпрати комюнике до информационната агенция „Интерфакс“. Каквото и да стореше, задължително щеше да се получи изоставане във времето, а това можеше да убие хора.

Всичко опираше до информация. Винаги е било така и винаги щеше да бъде. Истинският номер беше да се открие какво ставаше. Какво правеше противникът? Какво замисляше?

„Какво точно искат да постигнат?“ — запита се той.

Причината за войната винаги бе икономическа — едно от малкото неща, които Маркс е улучил. Всъщност всичко се свеждаше просто до алчност, както сам каза на президента, въоръжен грабеж в голям мащаб. На национално ниво нещата се прикриваха с термини като Манифест на съдбата 41 41 Доктрина от XIX в., оправдаваща постоянното териториално разширяване на САЩ като предопределено от съдбата. — Б.пр. , Лебенсраум 42 42 Жизнено пространство (нем.) — термин, характерен за немския империализъм, означаващ територия за политическо и икономическо разпростиране. — Б.пр. или други политически лозунги, целящи да грабнат вниманието и жарта на масите, но ето какво се криеше в основата: „Те го имат. Ние го искаме. Хайде да им го вземем.“

И все пак Марианските острови не си заслужаваха главоболията. Просто не си струваха политическите или икономическите загуби. Тази история сама по себе си щеше да коства на Япония най-изгодния й търговски партньор. След това нямаше да могат да се съвземат с години. Позициите им на пазара, толкова внимателно извоювани и разработвани от шестдесетте години насам, щяха да бъдат заличени от чувство, което учтиво можеше да се нарече обществено негодувание, ала щеше да е далеч по-дълбоко. Поради каква логична причина можеше една държава, така свързана с идеята за бизнес, да обърне гръб на практическите съображения?

„Войната обаче никога не е рационална, Джак. Ти сам го каза на президента.“

— Е, кажете ми. Какво, по дяволите, си мислят те? — нареди той и веднага съжали за ругатнята.

Намираха се в приземна зала за съвещания. На първото събрание на работния екип липсваха Скот Адлер, както и държавният секретар Хансън. Присъстваха двама служители от Националното разузнаване и четирима от Държавния департамент, като според Райън всички изглеждаха не по-малко озадачени и объркани от него. Не беше ли върхът! Няколко секунди не се случи нищо. „Това едва ли е неочаквано“ — помисли си Джак. У него винаги се зараждаше патологичен интерес, когато наистина поискаше мнение от банда бюрократи: кой какво щеше да каже?