Том Клэнси - Дълг на честта

— Те са бесни и същевременно изплашени.

Отговорът дойде от Крис Кук, един от хората на търговския отдел в Държавния департамент. Той беше изкарал два мандата в посолството в Токио, говореше езика доста сносно и наложи мнението си на няколко пъти по време на търговските преговори, като винаги сядаше зад високопоставените мъже и жени, но обикновено се оказваше човекът, вършещ истинската работа. Така стояха нещата и Джак си припомни своето негодувание, че понякога други обираха лаврите от неговите идеи. След коментара му той кимна и забеляза, че останалите около масата направиха същото, благодарни, че някой друг е поел инициативата.

— Ясно ми е защо са бесни. Кажете ми защо са изплашени.

— Ами, дявол го взел, руснаците все още са близо до тях, китайците също. Те още са две велики сили, а ние се оттеглихме от Западния Тих океан, нали така? В техните очи нашият ход ги оставя изолирани, а сега им се вижда, че сме се нахвърлили върху тях. Така и ние ставаме потенциални врагове, нали? В какво положение остават тогава? Имат ли вече истински приятели?

— Защо тогава взимат Марианските острови? — попита Джак, докато си напомняше, че Япония не е била атакувана в последно време от тези държави и че сама е нападнала всичките. Кук направи вероятно неволно попадение. Как отвръщаше Япония на заплахите отвън? Като атакуваше първа.

— Така печелят дълбочина в отбраната и бази извън главните им острови.

„Добре, звучи логично“ — помисли си Райън. Спътникови снимки на по-малко от час висяха на стената. Сега на временните летища на Сайпан и Гуам имаше изтребители, както и самолети „Хоукай“ Е-2С с авиационни системи за ранно предупреждаване, които обикновено излитаха от американски самолетоносачи. Създаваше се защитна бариера, простираща се на две хиляди километра почти право на юг от Токио. Тя би могла да се възприема като мъчно преодолима стена срещу американски атаки и по принцип представляваше умалена версия на величествената японска стратегия през Втората световна война. Отново Кук бе дал солидния аргумент.

— Наистина ли обаче сме заплаха за тях? — попита той.

— Сега със сигурност — отговори Кук.

— Защото те сами ни принудиха — озъби се един от служителите на Националното разузнаване, с което влезе в разговора.

Кук се надвеси през масата към него.

— Защо хората започват войни? Понеже се страхуват от нещо! За бога, през последните пет години те смениха повече правителства от италианците. Страната е политически нестабилна. Имат си истински икономически проблеми. Доскоро валутата им беше зле. Пазарът им за акции пропадна вдън земя заради търговските ни закони, изправихме ги пред финансова разруха и вие питате защо са станали малко параноични? Ако подобно нещо се случеше на нас, какво, по дяволите, щяхме да направим? — запита помощникът на заместник държавния секретар с цел по-скоро да свие сармите на разузнавача.

„Чудесно“ — помисли си Райън. Оживените обсъждания обикновено бяха от полза, както от най-горещия огън ставаше най-здравата стомана.

— Съчувствието ми към противниковата страна е охладено от факта, че те завзеха американска територия и нарушиха човешките права на американски граждани.

Отговорът, даден на тирадата на Кук, се стори малко коварен на Райън. Напомняше му за хрътка, следваща миризмата на осакатена лисица и решила да си поиграе с плячката за разнообразие. Това винаги пораждаше хубаво чувство.

— А преди това ние оставихме към двеста хиляди техни жители без работа. Ами техните права?

— Майната на правата им! На чия страна си, Кук?

Той просто се облегна в стола си и се усмихваше, докато забиваше „ножа“.

— Струва ми се, че трябваше да кажа на всички какво си мислят те. Нима не сме за това тук? Онова, което си мислят, е, че ние ги разбутахме, смазахме ги, подценихме ги и изобщо им дадохме да разберат, че откак се помнят, ги покровителстваме заради покорството им, а не от уважение. Никога не сме ги третирали като равни, докато те смятат, че заслужават по-добро отношение от нас, и всичко това не им харесва. И знаете ли какво? — продължи Кук. — Не ги виня, че се чувстват така. Вярно, сега те ни нападнаха внезапно. Това е грешка и аз я осъждам, но се налага да признаем, че се опитаха да го сторят с възможно най-малко жертви, верни на стратегическите си цели. Този факт е нещо, което трябва да вземем под внимание, нали?

— Посланикът твърди, че родината му желае да спре дотук — уведоми ги Райън, без да пропусне нотката в очите на Кук. Той явно беше мислил над ситуацията, което бе добре. — Дали говорят сериозно?