Том Клэнси - Дълг на честта

— Няма какво повече да ти дам, Майк.

— Две подводници. Не съм алчен, както виждаш. — Двете ядрени подводници SSN щяха да покрият Манарския залив, най-вероятното място за нахлуване. — Трябва ми и повече помощ от разузнаването, Роб. Виждаш защо.

— Да. — Джексън кимна. — Ще направя каквото мога. Кога тръгвам?

— След два часа. — Щеше да лети със самолет за борба с подводници „Викинг“ S-3. „Прахосмукачката“, както още бе известен, можеше да направи приличен пробег без презареждане. Това беше важно. Щеше да лети до Сингапур, за да затвърди впечатлението, че бойната група на Дъбро е на югоизток от Шри Ланка, не на югозапад. Джексън осъзна, че ще прелети близо четиридесет хиляди километра заради нещо, изискващо половинчасово съвещание и вглеждане в очите на един опитен военноморски пилот. Той плъзна стола си назад по теракотения под, а Харисън нагласи екрана да предава в по-малък мащаб. Сега се виждаше „Ейбрахам Линкълн“, отправящ се североизточно от Диего Гарсиа, с което под командването на Дъбро минаваше още едно авиокрило. Щеше да му е нужно. Темпото на работа, нужно за следене на индийците (особено ако трябваше да е лъжливо), подлагаше на невероятно напрежение хората и летателните апарати. Световният океан бе просто прекалено голям, за да могат осем самолетоносача да се справят, ала никой във Вашингтон не го разбираше. „Ентърпрайс“ и „Стенис“ полагаха усилия, за да облекчат „Айк“ и „Ейбрахам“ до няколко месеца, но дори това означаваше, че ще дойде време, когато американското присъствие в този район ще бъде слабо. Индийците сигурно също го знаеха. Не можеш просто да спреш времето, нужно за завръщане на бойните групи от семействата им. Това щеше да се разчуе, да стигне до индийците и какво щяха да направят те тогава?

— Здравей, Кларис. — Мъри стана да посрещне гостенката, поканена от него на обяд. Мислеше за нея като за „своята доктор Рут“. Ниска и съвсем малко надебеляла, доктор Голдън беше на около петдесет и пет години, с блестящи сини очи и винаги с изражение, сякаш всеки момент ще стигне до кулминационната точка на страшно хубав виц. Именно тази прилика между тях бе благоприятствала за добрите им отношения. И двамата бяха будни, сериозни професионалисти и носеха елегантни интелектуални маски. Сърдечен мъж и весела и предразполагаща дама, те ставаха сърцето на всяка компания, ала зад усмивките и сподавения смях се криеха големи умове, които пропускаха малко и попиваха всичко. Мъри смяташе Голдън за дяволски добро потенциално ченге. Нейното професионално мнение за Мъри бе същото.

— На какво дължа честта, мадам? — попита Дан с обичайната си вежливост.

Келнерът им даде менютата и тя любезно го изчака да се отдалечи. Това беше първият знак за Мъри и макар усмивката да не слезе от лицето му, спря по-настойчиво очи на дребничката си събеседничка.

— Нуждая се от съвет, господин Мъри — отвърна Голдън, с което му даде нов сигнал. — В чия юрисдикция е престъпление, извършено на федерална територия?

— Винаги на Бюрото — отговори Дан, облегна се и провери за служебния си пистолет. За него работата бе прилагане на закона и усещането, че оръжието му е на мястото си, действаше като един вид личен критерий — нещо, което да му напомня, че колкото висок и важен да е днес постът му според табелката на неговия кабинет, беше започнал от банкови обири във филаделфийския оперативен отдел и значката и пистолетът все още го правеха редови член на най-добрата полицейска служба в страната.

— Дори на Капитолийския хълм? — запита Кларис.

— Дори на Капитолийския хълм — повтори той. Последвалото мълчание го изненада. Голдън никога не е била много потайна. Винаги знаеш какво мисли… „Е, знаеш, каквото психологът у нея иска да разбереш“ — поправи се Мъри. Тя обичаше игричките не по-малко от него. — Казвайте, доктор Голдън.

— Изнасилване.

Той кимна и остави менюто.

— Добре, най-напред ми разкажете за пациента си, моля.

— Жена, тридесет и пет годишна, неомъжвана. При мен я изпратил гинекологът й, стар приятел. Дойде клинично потисната. Проведохме три сеанса.

„Само три“ — помисли си Мъри. Кларис беше магьосница в тази област. Такава проницателност! Божичко, какъв разпитвач би станала с благата си усмивка и тихия майчин глас.

— Кога се е случило? — Имената можеха да почакат. Щеше да започне с най-простите факти по случая.

— Преди три години.

Федералният агент (все още предпочиташе „специален агент“ пред официалния си чин втори заместник-директор) се намръщи веднага.