Том Клэнси - По заповед на президента

Райън дори не докосваше чашата си.

— Защо мислиш, че ми трябваш ти? Джордж, вършил съм тази работа. Неведнъж. Трябва да възстановя управлението. Довечера ще държа реч. Онова, което ще кажа, може да ти хареса. Добре, на първо място искам някой да ръководи финансите. За момента отбраната е добре. С Адлер външните работи са в добри ръце. Но министерството на финансите е първото нещо в списъка ми с места, за които са нужни нови хора. Трябва ми някой добър. Това си ти. Миналото ти чисто ли е? — внезапно попита Райън.

— Какво?… Разбира се. Спечелил съм всичките си пари законно. Всички го знаят. — Уинстън настръхна, но после разбра, че това е предвидено.

— Добре. Трябва ми човек, който разполага с доверието на финансовите кръгове. Ти си такъв. Трябва ми човек, който знае как всъщност функционира системата. Ти си такъв. Трябва ми човек, който да знае какво се е повредило и има нужда от поправка. Ти си такъв. Трябва ми човек, който да не е политик. Ти не си. Трябва ми безпристрастен професионалист — най-много от всичко, Джордж, ми трябва човек, който ще мрази работата си така, както я мразя аз.

— Какво точно искате да кажете с това, господин президент?

Райън се отпусна и за миг затвори очи, после продължи:

— Започнах работа в системата, когато бях на трийсет и една. Веднъж се измъкнах и се справях добре на Уолстрийт, но ме засмукаха обратно и ето ме тук. — Той отвори очи. — Откакто започнах да работя в Управлението, ми се налагаше да наблюдавам как работят нещата отвътре и знаеш ли какво? Изобщо не ми хареса. Започнах на Уолстрийт, ти си спомняш, и също се справих добре, нали? Реших, че когато свърша с това, ще се заема с наука. Историята е първата ми любов и си мислех, че ще мога да преподавам, да изучавам и да пиша, да се задълбая в същността на нещата. Почти успях, а може би нещата не станаха точно така, но проучванията ми напреднаха доста. И така, Джордж, имам намерение да възстановя правителството.

— С каква цел?

— Твоята работа е да прочистиш министерството на финансите. Да ръководиш монетарната и фискалната политика.

— Искате да кажете…

— Да.

— И никакви политически глупости? — Трябваше да зададе този въпрос.

— Виж, Джордж, не знам какво е да си политик и нямам време да разбера. Никога не съм харесвал тази игра. Никога не съм харесвал повечето участници в нея. Просто продължавам да се опитвам да служа на страната си, колкото е по силите ми. Понякога се получава, понякога — не. Нямах избор. Спомняш си как стана всичко. Опитаха се да убият мен и семейството ми. Не исках да се оставям да ме засмукват обратно, но по дяволите, разбрах, че някой трябва да се опита да свърши работата. Вече нямам намерение да я върша сам, Джордж, нямам и намерение да запълня вакантните постове с безделници, които знаят как да движат «системата», разбираш ли? Искам хора с идеи, не политици с намерения.

Уинстън успя да постави чашата си така, че да не издаде никакъв звук при допира си до чинийката. Малко се изненада, че ръката му не трепери. Мащабите на онова, което предлагаше Райън, бяха нещо повече от работата, която беше решително готов да отклони. Това означаваше повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Щеше да му се наложи да се откъсне от приятелите си — е, не съвсем, но това означаваше, че няма да взима решения, основаващи се на презумпцията с какво Уолстрийт ще допринесе за кампанията на президента в резултат на милите нещица, които прави министерството на финансите за търговските къщи там. Така бяха водили играта винаги досега и макар той никога да не бе участвал в нея, достатъчно често беше разговарял с истински участници, движещи системата по същия стар начин, просто защото нещата стояха така.

— Майната му — прошепна той. — Сериозно говорите, нали?

Като основател на «Колумб груп», Уинстън бе поел толкова принципно задължение, че малцина изобщо се сещаха за него, освен онези, които всъщност го изпълняваха — и то невинаги всички. Пряко или непряко, буквално милиони хора му поверяваха парите си и това на теория му даваше възможност да се превърне в крадец от космически мащаб. Но той не можеше да го направи. Защото беше незаконно и рискуваше да го приберат в доста нестандартен федерален дом с много нестандартни съседи. Но не това беше истинската причина. Истинската причина бяха всички хора, които му се доверяваха, защото беше честен и умен, така че той се отнасяше към парите им така, както се отнасяше и към своите, а може би даже малко по-добре, защото обикновените хора не можеха да рискуват така, както правеха богаташите. От време на време се случваше да получи мило писмо от някоя вдовица и това бе прекрасно, но всъщност всичко идваше отвътре. Или си честен, или не си, а честта, както беше казал някакъв киносценарист, представляваше дар на човека към самия него. Добър афоризъм. Освен това бе и изгодно, разбира се. Когато си вършиш работата добре, хората също ти се отплащат, но основното е удовлетворението. Парите бяха само резултат от нещо по-важно, защото бяха преходни, а честта — не.