Том Клэнси - По заповед на президента

На Райън му се искаше да изсумти, но не го направи. Така или иначе лицето му ясно го показваше.

— Това означава, че много хора по Западното крайбрежие ще ви слушат по радиото в колите си — поясни Арни. — Ще ни излъчват и по петте мрежи, плюс Си Ен Ен и Си-Спан. Знаете, че положението може да се промени. Това е проява на любезност. Те изобщо не са длъжни да го правят. Залагат на тази карта заради политическите речи…

— По дяволите, Арни, това не е политика, това е…

— Господин президент, трябва вече да свикнете. Политически въпрос е даже ходенето ви по малка нужда. Не можете да го избегнете. Политика е дори твърдението за отсъствието на политика. — Арни полагаше всички усилия да образова новия си шеф. Той умееше да слуша, но невинаги чуваше.

— Добре. И от ФБР казват, че мога да говоря за всичко това?

— Преди двайсет минути се чух с Мъри. От негова страна няма възражения. Накарах Кали да го вмъкне в речта ви.

Би трябвало да й дадат по-добър кабинет. Като основен автор на речите на президента, тя би могла да поиска и щеше да получи позлатен компютър, който да постави върху бюро от италиански мрамор. Вместо това тя използваше десетгодишен «Епъл Макинтош Класик», защото й носеше късмет и защото нямаше нищо против малкия му екран. Някога може би бяха използвали кабинета й като килер или складово помещение — по времето когато «Залата на индианските договори» наистина е била използвана за сключване на договори с индианците. Бюрото й беше направено в някой федерален затвор и макар че столът й бе удобен, все пак беше трийсетгодишен. Таваните бяха високи. Така спокойно можеше да пуши в нарушение на федералните разпоредби и правилата в Белия дом, които в нейния случай не се прилагаха. Последния път, когато се бяха опитали да й въздействат със сила, се беше наложило един от агентите от Службата за сигурност да я откопчи от жертвата й, за да не му издере очите. Фактът, че не я бяха изхвърлили незабавно, бе знак за останалия персонал в старата правителствена сграда. Някои служители бяха недосегаеми. Кали Уестън беше от тях.

В стаята й нямаше прозорци. Тя и не искаше. Нейната действителност бе компютърът й и снимките по стените. Едната бе на кучето й, застаряваща английска овчарка на име Холмс (Оливър Уендъл, а не Шерлок; тя се възхищаваше на прозата на този янки от Олимпъс, чест, която оказваше на малцина други). Останалите бяха на политически личности, приятели и врагове, и тя постоянно ги разглеждаше. Зад нея имаше малък телевизор с видео — телевизорът обикновено включен на Си-Спан-I и II или на Си Ен Ен, а видеото използваше, за да гледа записи на речи, написани от други и изнасяни на най-различни места. Политическата реч според нея бе най-висша форма на общуване. Шекспир може и да разполагаше с два-три часа в някоя от пиесите си, за да изрази идеята си. Холивуд се опитваше да прави това за същото време. Но не и тя. Кали Уестън имаше в най-лошия случай петнайсет минути и четирийсет и пет в най-добрия, а нейните идеи трябваше да се възприемат. Трябваше да завладяват средния гражданин, опитния политик и най-циничния журналист. Тя изучаваше обекта си и сега изучаваше Райън, непрекъснато въртеше няколкото думи, които беше казал в нощта на поемането на поста и по новините на следващата сутрин. Наблюдаваше очите и жестовете му, напрежението му, позата и езика на тялото му. Онова, което виждаше, й харесваше в някакъв абстрактен смисъл. Райън бе мъж, на когото би се доверила например като съветник за инвестиции. Но имаше много да учи за политиката и някой трябваше да му помага — или може би не? Може би… фактът, че не беше политик…

Независимо от това дали щеше да спечели, или да загуби, щеше да е забавно. За първи път щеше да е забавление, а не работа.

Никой не искаше да го признае, но тя бе един от най-проницателните хора, работещи тук. Фаулър го знаеше, знаеше го и Дърлинг, именно затова търпяха нейните странности. Висшите политически съветници я мразеха, отнасяха се с нея като с полезна, но незначителна служителка и кипваха от начина, по който тя пресичаше улицата и влизаше право в Овалния кабинет, защото президентът й се доверяваше така, както на малцина други. Най-накрая се беше стигнало до слух, че президентът има доста особена причина да я вика при себе си; в края на краищата хората от нейната част на страната бяха известни с малко свободното си поведение, когато се стигаше до… тя се зачуди дали онзи е успял да се оправи. Агентът беше дръпнал ръцете й от лицето му, но не бе успял да спре коляното й. Арни му бе обяснил, че ще попречат на връщането му в центъра на властта с обвинение в сексуален тормоз — и после го беше включил в черния списък. Тя харесваше Арни.