Том Клэнси - По заповед на президента

— Значи всъщност изобщо не си подавал оставка, Ед? — попита шефът на персонала му. Искаше лъжата да стане официална, за да може да казва на всички, че доколкото знае, това е самата истина.

— Все още пазя писмото — отвърна бившият сенатор и вицепрезидент и потупа джоба на сакото си. — С Брет обсъдихме нещата и решихме, че писмото, което бях написал, трябва да се редактира. Имах намерение да дойда на другия ден и да донеса ново, с променена дата, разбира се, и всичко щеше да се уреди спокойно — но кой би могъл да знае?…

— Би могъл просто… е, забрави за това. — Тази част от танца трябваше да се изиграе според музиката.

— Иска ми се да можех — след кратка искрена пауза, последвана от загрижен, развълнуван глас, каза Килти. Той също се справяше добре. — Но, мили Боже, състоянието, в което се намира страната… Райън не е лошо момче, познавам го от години. Обаче си няма и представа от държавно управление.

— За това няма закон, Ед. Никакъв. В конституцията няма абсолютно нищичко и даже да имаше, няма Върховен съд, който да издаде решение. — Този път беше главният юридически съветник на Килти, негов бивш старши юридически помощник. — Въпросът е чисто политически. Няма да изглежда добре. — Просто няма да изглежда…

— Това е проблемът — отбеляза шефът на персонала. — Ние не правим това от политически причини, а за да служим на интересите на страната. Ед знае, че извършва политическо самоубийство. — За да бъде последвано от мигновено и славно възкресение, предавано на живо по Си Ен Ен.

Килти се изправи и започна да се разхожда из стаята, като жестикулираше, докато говореше.

— Остави политиката, по дяволите! Унищожено е управлението на страната! Кой ще го възстанови? Райън е проклет шпионин от ЦРУ. Не знае нищо за функционирането му. Трябва да бъде избран Върховен съд, да се провежда държавна политика. Трябва да възстановим Конгреса. Страната се нуждае от лидер, а той си няма представа как да го постигне. Може и да копая собствения си политически гроб, но някой трябва да се изправи и да защити страната ни.

Никой не се разсмя. Странно, това никога не им се случваше. И двамата съветници, които бяха с Е. Дж. К. от двайсет, че и повече години, се бяха завързали за тази политическа мачта толкова здраво, че нямаха никакъв избор. Театърът, който играеха, бе необходим като хора в трагедиите на Софокъл или Омировото призоваване на музата. Трябваше да се подчертае поетиката на политиката. Ставаше въпрос за страната, за нуждите на страната и за дълга на Ед към страната още от поколение и половина, защото той бе там и вършеше тази работа през цялото време, знаеше как функционира системата и кога настъпва срив, защото само човек като него можеше да го предотврати. В края на краищата управлението беше страната. Той бе посветил на тази задача целия си професионален живот.

Те наистина вярваха във всичко това и Килти беше завързан за същата мачта не по-малко от двамата си съветници. Дори той вече не можеше да каже до каква степен се поддава на собствената си амбиция, защото след като си я изповядвал цял живот, вярата се превръща във факт. От време на време страната бе проявявала признаци на отклонение от неговите разбирания, но както евангелистът няма друг избор, освен да приканва хората да се върнат към Правата вяра, Килти беше длъжен да връща страната към нейните философски корени и той се бе опитвал да прави това в продължение на петте си мандата в Сената и за по-кратко време като вицепрезидент. В продължение на повече от петнайсет години медиите, които го обичаха заради възгледите, вярата и политическото му семейство, го бяха наричали «съвестта на Сената».

Щеше да е добре да се посъветва с медиите за това прозвище, както много често беше правил в миналото, когато разговаряше с тях за някакъв закон или поправка на Конституцията и искаше мнението им — а медиите обичаха да искат мнението им. Но не и в този случай. Не, той не можеше да направи това. Трябваше да играе играта направо. Не можеше да рискува да им иска услуга, при положение че съзнателното избягване на тази маневра щеше да придаде патина на законност на действията му. Проницателност. Ето какво трябваше да излъчва. За първи път през живота си щеше да застане над всички политически величия. Единственото, за което трябваше да помисли сега, беше изборът на момент. А за това щяха да му помогнат връзките с медиите.

— Колко е часът? — попита Райън.

— Осем и половина — отвърна ван Дам. — Тази вечер има две извънредни предавания с най-широка публика и те помолиха да ги включим в програмата.