Том Клэнси - По заповед на президента

— А данъчната политика? — попита Уинстън.

— Първо трябва да възстановим Конгреса, забрави ли? — отбеляза Райън. — Но, да.

Уинстън дълбоко си пое дъх.

— Това е много голямо начинание, Райън.

— На мен ли го казваш? — попита президентът и изведнъж… се ухили.

— Това няма да ми донесе приятели.

— Освен това ще станеш шеф на секретната служба. Те ще те пазят, нали, Андреа?

Агент Прайс не беше свикнала да я включват в тези разговори, но си помисли, че ще трябва да свикне.

— Хм, да, господин президент.

— Нещата просто са дяволски хаотични — отбеляза Уинстън.

— Ами оправи ги — каза му Райън.

— Ще протестират.

— Да протестират. Искам да прочистиш министерството си, да го насочиш накъдето трябва и да го управляваш както искаш, но така, че някой ден да донесе печалба. Основният проблем там е административен. Трябва ми човек, който може да ръководи работата и да донесе печалба, за да изхвърли бюрокрацията. Това е най-големият проблем на всички институции.

— Познавате ли Тони Бретано?

— От «Ти Ар Дабъл Ю» ли? Преди ръководеше сателитния им отдел… — Райън помнеше, че му бяха предложили висок пост в Пентагона и че той равнодушно се беше отказал. Много от способните хора отклоняваха такива предложения. Това бе правило, което трябваше да промени.

— След две седмици «Локхийд-Мартин» ще го отмъкнат, поне така научих от източниците си. Затова акциите на «Локхийд» се вдигат. Препоръчаха ни да купуваме. За две години е донесъл на «Ти Ар Дабъл Ю» петдесетпроцентно увеличаване на печалбата. Не е зле за някакъв инженер, който изобщо не би трябвало да разбира от мениджмънт. Понякога играем заедно голф. Трябва да чуете приказките му, че ужасно искал да върти бизнес с правителството.

— Кажи му, че искам да се срещна с него.

— Ръководството на «Локхийд» му е дало картбланш да…

— Това е идея, Джордж.

— Ами моята работа? Искам да кажа, какво искате да направя? Според закона…

— Зная. Ще изпълняваш длъжността временно, докато възстановим нещата.

Уинстън кимна.

— Добре. Но трябва да доведа няколко души.

— Нямам намерение да ти казвам как да си вършиш работата. Нямам намерение да ти казвам даже кои са нещата, които трябва да свършиш. Просто искам да ги свършиш, Джордж. Само ме предупреждавай. Не искам да научавам първо от вестниците.

— Кога трябва да започна?

— В момента кабинетът е празен — отвърна Райън.

Последно извъртане:

— Трябва да поговоря със семейството си по въпроса.

— Джордж, в тези държавни кабинети си има телефони и всичко останало. — Джак замълча за миг. — Виж, познавам те. Знам как работиш. Можех да тръгна по същия път, но просто никога не ме е… задоволявало, предполагам, просто да правя пари. Виж, новите начинания, това е нещо друго. Добре, боравенето с пари е важна работа. Самият аз не я харесвам, но пък и никога не съм искал да стана доктор. Чудесно, различен размах и всичко останало. Но аз знам, че си седял на бира и мезета около много маси, около които сте разговаряли колко шибан е този град. Ето твоя шанс. Никога няма да имаш друг, Джордж. Никой повече няма да има възможност да стане министър на финансите без политически съображения. Никога. Не можеш да откажеш, защото никога няма да си простиш.

Уинстън се зачуди как човек може толкова ловко да бъде притиснат в ъгъла на стая със заоблени стени.

— Вече сте овладели политическите похвати, господин президент.

— Андреа, имаш си нов началник — каза Джак на главния си агент.

От своя страна, специален агент Прайс реши, че в края на краищата Кали Уестън може и да греши.

Съобщението, че тази вечер президентът ще направи обръщение, обърка внимателно обмислената програма, но само с един ден. По-голям проблем представляваше координирането на това събитие с друго. Разпределянето на времето беше всичко в политиката, както и във всяка друга област, и те бяха работили цяла седмица по този въпрос. Не ставаше дума за обичайната илюзия на специалисти, които притежават богат опит. Точно в тази работа опитът нямаше никакво значение. Всичко се свеждаше само до предположения, но вече бяха направили предположенията си и повечето се бяха оказали верни, иначе Едуард Дж. Килти никога не би се издигнал толкова високо. Но като перфектни комарджии, те никога не се бяха доверявали истински на масата или на другите играчи и взимаха всички решения с много въпросителни.

Съмняваха се дори в правотата на последното — не за политическа му правота, за това кой ще остане доволен и кой ще се обиди от ненадейната позиция спрямо принципа на деня, а дали ходът, който обмислят, е обективно правилен — честен, морален! — а това се срещаше рядко сред опитните политици. Бе добре, че ги беше излъгал, разбира се. Те знаеха, че са излъгани. Знаеха, че той знае, че знаят, че ги е излъгал, но този момент от играта беше разбираем. Обратното би нарушило правилата й. Докато не загубеха доверието на шефа си, трябваше да бъдат пазени, а да бъдат пазени от вредни знания влизаше в този договор.