Том Клэнси - По заповед на президента

Но не тези хора бяха заплахата. Докато агентите си вършеха работата, случайната заплаха не беше смъртоносна. Тези хора почти винаги се отдръпваха, а хората като нея знаеха какво да търсят. Действителната заплаха представляваха онези, за които разузнавателният им отдел не беше чувал. Те можеха да бъдат възпрени чрез демонстрация на сила, но това бе прекалено скъпо и прекалено очевидно, за да не привлече вниманието и отрицателната критика. Дори тогава — тя си спомняше друг инцидент, месеци след почти смъртоносното покушение срещу ХИРУРГ, СЯНКА и още неродения БЕЙЗБОЛИСТ. «Цял взвод» — помисли си тя. Случаят се преподаваше на курсантите в академията на Службата в Белтсвил. За да възпроизведат събитието, бяха снимали дома на Райън. Бяха вдигнали целия взвод на Чък Авери — добър и опитен главен агент. Като новопостъпила тя беше гледала записания анализ и дори тогава кръвта й се бе вледенила от това колко лесно агентите бяха допуснали малка грешка, която, съчетана с лошия късмет и неправилното разпределяне на времето…

— Познаваше ли Авери? — попита тя Ръсел.

— Беше две години преди мен в Академията. Умен, предпазлив, отличен стрелец. Тогава в тъмното от трийсет метра свали един от онези типове с два изстрела в гърдите. — Той поклати глава. — Ти не допускаш грешки в работата си, Марси.

За втори път я полазиха тръпки, от онези, които карат човек да посегне към пистолета си, просто за да се увери, че е на мястото си, и да си каже, че е готов да си свърши работата. Точно тогава човек си спомня колко миличко може да е едно малко дете и си казва, че дори да го улучат, ще направи всичко възможно последният му съзнателен акт да е да прати всичките си куршуми в гърдите на гадното копеле. После човек премигва и видението изчезва.

— Тя е прекрасно малко момиченце, Дон.

— Никога не съм виждал грозно дете — отвърна Ръсел.

Погледнаха към магистралата, дърветата и отбивката, като се чудеха какво са пропуснали и колко пари могат да дадат за наблюдателни камери.

Джордж Уинстън беше свикнал да го посрещат. Всъщност това бе най-голямото удобство. Слизаш от самолета — в неговия случай почти винаги от самолет — и някой чака да те посрещне, за да те отведе до автомобила, чиито шофьор знае най-бързия път до мястото, където отиваш. Никакви разправии с кола под наем и с безполезните малки пътни карти, никакво губене на нищо. Струваше много пари, но си заслужаваше, защото нали времето е най-ценната стока — човек няма излишък от нея, за да я хвърля на вятъра, пък й няма кой да му каже точно с колко разполага. Скоростният влак спря на 6-и коловоз на Юниън Стейшън. Между Трентън и Балтимор Уинстън бе почел малко и после чудесно си беше подремнал. Жалко, че железниците не можеха да правят пари от превозването на пътници, но човек не трябва да купува въздуха, за да пътува със самолет, докато за наземния транспорт трябваше да се строят пътища. Много лошо. Той взе сакото и куфарчето си и се насочи към вратата, като на излизане даде бакшиш на шафнера от първа класа.

— Господин Уинстън? — попита някакъв мъж.

— Точно така.

Човекът показа кожената си служебна карта, която го идентифицираше като федерален агент. На десетина метра от тях с разкопчано палто стоеше партньорът му.

— Моля, последвайте ме.

След тези думи те се превърнаха просто в още трима делови хора, отправили се на важна среща.

Имаше много такива досиета, всяко толкова голямо, че данните трябваше да се съкращават, за да не препълват шкафовете, но въпреки това беше по-удобно да работи с листове хартия, отколкото с компютър, защото му бе трудно да накара компютъра да работи добре на неговия роден език. Проверката на данните нямаше да е сложна. Защото щеше да има още информация от пресата, която да потвърди или промени онова, с което разполагаше. А също защото можеше просто да се поразходи с кола до няколко места или да наблюдава пътищата. Това не беше опасно. Колкото и внимателна и опитна да бе американската секретна служба, тя не беше всесилна. Този Райън имаше семейство, съпруга, която работеше, деца, които ходеха на училище, а самият Райън имаше график, който да спазва. В официалния си дом бяха в безопасност — относителна, поправи се той, защото никое точно определено място не бе наистина безопасно.

Значи всичко беше въпрос на финансиране и планиране. Трябваше му спонсор.

— Колко ви трябват? — попита посредникът.

— Колко имате? — попита евентуалният купувач.

— Със сигурност мога да намеря осемдесет. Навярно даже сто — отвърна посредникът и отпи от бирата си.