Том Клэнси - По заповед на президента

— Не харесахте ли речта ми за черквата? — Освен това се държеше и непочтително.

— Честно казано, просто реших, че трябва да кажа нещо друго. — Джак осъзна, че се защитава пред човек, когото едва познава.

— Разплаках се. — Тя замълча за ефект, впила в очите му откровено преценяващ, немигащ поглед на отровна змия. — Вие сте различен.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа… трябва да разберете, господин президент. Президентът Фаулър ме държеше при себе си, защото правех думите му да звучат състрадателно. В повечето отношения той е доста студенокръвен, бедният. Президентът Дърлинг ме държеше при себе си, защото нямаше по-добър. Постоянно се карам с персонала. Те обичат да редактират работата ми. А аз мразя да ме редактират някакви си търтеи. Караме се. Арни ме защитава, защото съм съученичка с любимата му племенница. Аз съм най-добрата в областта си, но навярно съм и най-досадният проблем за хората ви. Трябва да знаете това. — Обяснението й беше добро, но се отклоняваше от въпроса.

— Защо да съм различен? — попита Джак.

— Говорите онова, което наистина мислите, вместо онова, което мислите, че хората мислят, че искат да чуят. Ще е трудно да пиша за вас. Не мога да продължавам както преди. Трябва да се науча да пиша така, както обичах някога, а не по начина, заради който ми плащат. Трябва да се науча така, както говорите вие. Трудничко ще е — каза тя, вече приготвила се за самоотбрана.

— Разбирам. — Тъй като госпожа Уестън не принадлежеше към вътрешния кръг от персонала, Андреа Прайс се беше облегнала на стената (щеше да е застанала в ъгъла, само че в Овалния кабинет нямаше ъгли) и наблюдаваше всичко с лице на покерджия. Или поне се опитваше. Райън вече започваше да се научава да чете езика на тялото й. Явно Прайс не се интересуваше особено от Уестън. Той се зачуди защо. — Е, какво можете да напишете за два часа?

— Зависи какво искате да кажете — отбеляза жената. Райън й обясни с няколко кратки изречения. Тя не си водеше бележки. Просто попиваше, усмихваше се и накрая отново заговори.

— Те ще ви унищожат. Знаете го. Може би Арни още не ви го е казал, може би не го е направил никой от персонала, но това ще се случи. — Забележката стресна агент Прайс достатъчно, че да се изправи.

— Какво ви кара да смятате, че искам да остана тук?

Тя премигна.

— Извинете ме. Наистина не съм свикнала с такова поведение.

— Разговорът може и да е интересен, но аз…

— Онзи ден прочетох една от книгите ви. Думите не ви се удават много — изразите не са особено изящни, това е техническата ми преценка, — но казвате нещата ясно. Така че трябва да преправя реторичния си стил да звучи като вашия. Кратки изречения. Граматиката ви е добра. Католически училища, предполагам. Не залъгвате хората. Казвате всичко директно. — Тя се усмихна. — Колко да е дълга речта?

— Да речем петнайсет минути.

— Ще се върна след три часа — обеща Уестън и се изправи. Райън кимна и тя излезе. Президентът погледна към агент Прайс.

— Хайде, изплюйте камъчето — нареди той.

— Тя е най-досадният проблем тук. Миналата година се хвърли върху един от младшите служители заради нещо. Трябваше да ги разтървават.

— Защо се е хвърлила?

— Служителят казал нещо гадно за една от речите й и отбелязал, че гените й не са наред. Напусна още на другия ден. Не беше голяма загуба — завърши Прайс. — Но тя се държи арогантно. Не трябваше да ви говори така.

— Ами ако е права?

— Сър, не е моя работа, но всеки…

— Права ли е?

— Вие сте различен, господин президент. — Прайс не каза дали смята това за добро или лошо, а и Райън не попита.

Във всеки случай президентът имаше друга работа. Той вдигна слушалката и каза:

— Бихте ли ме свързали с Джордж Уинстън от «Колумб груп»?

— Да, господин президент, веднага. — Жената не знаеше телефонния номер, затова вдигна друг телефон и позвъни в свързочната служба. Дежурният морски офицер имаше номера и й го продиктува.

— Господин президент, свързах се с господин Уинстън — донесе се гласът по интеркома.

— Джордж?

— Да, сър.

— За колко време можеш да стигнеш дотук?

— Джа… господин президент, опитвам се да вкарам работата си в нормални релси и…

— За колко време? — по-натъртено попита Райън.

Уинстън трябваше да помисли малко. Екипажът му не беше готов. За да стигне до нюйоркското летище…

— Мога да хвана следващия влак.

— Съобщи ми кога тръгваш. Ще пратя някой да те посрещне.

— Добре, но трябва да знаеш, че не мога…