Том Клэнси - По заповед на президента

— Можеш. Ще се видим след няколко часа. — Райън затвори и пак погледна Прайс. — Андреа, прати агент с кола да го посрещне на гарата.

— Слушам, господин президент.

Беше приятно да дава заповеди и те да бъдат изпълнявани. И се свикваше.

— Не обичам оръжията! — Жената го каза достатъчно високо, така че няколко глави се обърнаха към нея, макар че децата се бяха навели към кубчетата и моливите си. Наоколо имаше необикновено голям брой възрастни, трима от които със слушалки в ушите. И тримата обърнаха глави, за да видят «загрижената» (в такива случаи всички използваха тази дума) майка. Като шеф на подразделението си, Дон Ръсел се приближи.

— Добър ден. — Той показа картата си от Службата за сигурност. — Какво обичате?

— Трябва ли да сте тук!

— Да, госпожо, трябва. Мога ли да науча името ви, моля?

— Защо? — каза Шийла Уокър.

— Ами, госпожо, добре е човек да знае с кого разговаря, нали? — попита Ръсел. Би било добре да разполага с досиетата на такива хора.

— Това е госпожа Уокър — каза госпожа Марлен Дагет, собственичка и учителка в детската градина «Джайънт степс».

— А, вие сте майката на онова момченце хей там, нали? — усмихна се Ръсел. Четиригодишното дете строеше кула от дървени кубчета, която после за всеобщо удоволствие на стаята щеше да събори.

— Просто не обичам оръжията, още по-малко близо до деца.

— Госпожо Уокър, на първо място ние сме ченгета. Знаем как да използваме оръжията си безопасно. Второ, ние сме задължени постоянно да носим оръжие. Трето, иска ми се да го погледнете от тази страна: тук с нас вашият син е в по-голяма безопасност, отколкото където и да било. Изобщо не трябва да се тревожите, че някой може да дойде и да отмъкне детето ви от площадката навън например.

— Защо тя трябва да е тук?

Ръсел примирително се усмихна.

— Госпожо Уокър, не Кейти е станала президент, а баща й. Няма ли право на нормално детство, точно като вашия Джъстин?

— Но това е опасно и…

— Не и докато ние сме тук — увери я той.

— Джъстин, хайде! — извика тя. — Синът й я погледна, помисли малко и с един пръст бутна кубчетата съвсем лекичко в очакване еднометровата кула да се стовари като повалено дърво.

— Обещаващ инженер — разнесе се от слушалката на Ръсел. — Ще проверя регистрационния номер на колата й. — Той кимна на агентката, застанала на вратата. След двайсет минути щеше да им се наложи да прегледат още едно досие. В него навярно щеше да пише, че госпожа Уокър е досадна рожба на новото време, но ако имаше някакви минали психически проблеми (вероятно}, или криминално досие (невероятно), трябваше да й обърнат внимание. Ръсел автоматично огледа стаята, после поклати глава. ПЯСЪЧНИК беше нормално дете, заобиколено от нормални деца. В момента тя рисуваше нещо и лицето й изразяваше напрегната съсредоточеност. Бе прекарала обикновен ден с обикновен обяд и обикновен следобеден сън, но скоро щеше да й се наложи да направи необикновено пътуване до определено необикновения си дом. Момиченцето не беше забелязало спора, който току-що бе водил с майката на Джъстин. Е, децата бяха достатъчно хитри да си останат деца, но това едва ли можеше да се каже за много от родителите им.

Госпожа Уокър поведе сина си към колата и демонстративно закопча предпазния му колан на задната седалка. Агентката запомни номера, макар да знаеше, че няма да открият нищо съществено.

И в този момент си спомни всичко — причината, поради която трябваше да внимават. Те бяха тук, в «Джайънтс степс», същата детска градина, в която семейство Райън бяха водили още СЯНКА като малка, точно до магистралата «Ричи» над Анаполис. Онези типове бяха използвали отбивката, за да преградят пътя, после със специален камион бяха проследили старото порше на ХИРУРГ и на моста на шосе 50 бяха устроили засада, а по-късно, когато бягаха, застреляха полицай. Тогава доктор Райън бе бременна с БЕЙЗБОЛИСТ. ПЯСЪЧНИК все още беше далеч в несънуваното тогава бъдеще. Всичко това оказваше странно въздействие върху специален агент Марсела Хилтън. По това време бе неомъжена — сега се бе развеждала два пъти и близостта до деца я вълнуваше, колкото и добра професионалистка да беше. Тогава реши, че се дължи на хормоните й, на начина, по който е устроен женският мозък, или просто на факта, че обича децата и копнее да има собствени. Каквото и да бе, мисълта, че някой съзнателно може да нарани малки деца, караше кръвта й да се смразява, като повей на леден вятър.

Това място беше прекалено уязвимо. А наистина имаше хора, които не даваха и пукната пара, че ще наранят деца. И отбивката все още си бе там. В охраната на ПЯСЪЧНИК сега имаше шестима агенти. След две седмици щяха да бъдат намалени на трима-четирима. Службата не беше всемогъща организация, за каквато я смятаха хората. О, разбира се, тя бе силна и притежаваше възможности за издирване, за които малцина подозираха. Дори без помощта на федералната полиция Секретната служба на Съединените щати беше в състояние да почука на нечия врата, да влезе вътре и да проведе «приятелски» разговор с някой, който можеше да представлява заплаха — предположение, основаващо се на доказателства, които понякога не ставаха за съдебната зала. Целта на този разговор бе човекът да разбере, че го държат под око, и макар това да не беше съвсем вярно — Службата разполагаше само с около 1200 агенти в цялата страна — самата мисъл бе достатъчна, за да уплаши ужасно хората, казали не каквото трябва не на когото трябва.