Том Клэнси - По заповед на президента

Върна се в кабинета си и отново се обади по телефона. Сега щеше да се започне. Не беше съвсем сигурен какво точно, макар че бе спомогнал за определянето му и го беше направил като незабавно прерови специализираната литература, за да открие нещо полезно.

— Аз ще ви спася. — Забележката накара Райън да се засмее, а Прайс потрепери. Арни просто обърна глава към нея. Шефът на персонала забеляза факта, че тя все още не се облича като света. Всъщност това беше още един плюс за хората от Службата за сигурност, които наричаха модерно облечените си колеги от Белия дом «пауни» — доста по-любезно от всички други неща, които можеха да кажат. Дори секретарките харчеха повече пари за дрехи от Кали Уестън. Арни просто протегна ръка.

— Да вървим.

Президентът Райън мислено благодари за едрия шрифт, с които беше отпечатана речта. Нямаше да му се наложи да си слага очилата или да се унижава като каже на някого да я отпечата отново с по-едър шрифт. Притежаваше способността да чете бързо и сега прегледа документа и попита:

— Какво ще кажете за една поправка?

— Каква? — подозрително го погледна Уестън.

— Вече имаме нов министър на финансите — Джордж Уинстън.

— Мултимилиардерът ли?

Райън обърна първата страница.

— Е, можех да избера някой безделник от която и да е пейка в парка, но си помислих, че не е лоша идея да имаме човек, който познава финансовите пазари.

— Ние ги наричаме «бездомници», Джак — отбеляза Арни.

— Или пък можех да избера учен, но Бъз Фидлър би бил единственият, на когото щях да се доверя. — Споменът накара Джак тъжно да се замисли. Фидлър беше изключителен учен, човек, който знаеше какво не знае. По дяволите. — Така е добре, госпожо Уестън. Та какъв казахте, че съм бил?

— Различен. Доста пъти ви го казах.

Беше вечерял леко и не бе обърнал почти никакво внимание на семейството си, докато четеше и препрочиташе речта си. Беше направил с молив няколко поправки, дребни езикови корекции, срещу които Кали не възрази и които самата тя дооформи. Речта се предаваше по електронен път до секретарската стая в Овалния кабинет. Кали беше писателка, не машинописка, а президентските секретарки можеха да пишат със скорост, която накара Райън да ахне. Когато всичко бе готово, отпечатаха едно копие на хартия, което президентът да държи в ръце, докато друга версия щеше да тече на екрана на монитора пред него. Кали Уестън остана, за да се увери, че и двете версии са абсолютно еднакви. Беше се случвало да ги променят в последния момент, но Уестън знаеше за това и пазеше работата си като лъвица новородените си лъвчета. Но очаквано страшната част дойде от ван Дам.

— Джак, това е най-важната реч в живота ти. Просто се отпусни и го направи.

— Добре, Арни. — Шефът на персонала беше треньор, който никога не бе играл играта наистина и колкото и добър специалист да беше, просто не знаеше какво е да излезеш на открито под вражеския обстрел.

Приготвяха камерите: основна и резервна, като втората не се използваше почти никога, но и двете имаха текстови монитор. Пламтящите телевизионни прожектори бяха на местата си и докато траеше речта, президентът щеше да се очертава на фона на прозорците в кабинета си като елен върху планински хребет, още едно нещо, за което да се тревожат хората от Службата за сигурност, макар да се доверяваха на стъклата, които можеха да издържат на стрелба с картечница .50-и калибър. Всички членове на телевизионните екипи бяха известни на охраната, която въпреки това ги беше претърсила, както и апаратурата. Всички знаеха какво предстои. Бяха съобщили по вечерните информационни емисии. За всички това бе рутинна процедура, освен за президента, разбира се, за когото тя беше съвсем нова и смътно ужасяваща.

Беше очаквал да му позвънят, но не и в този час. Само малцина имаха номера на клетъчния му телефон. Бе прекалено опасно да има истински номер за истински жичен апарат. Мосад продължаваше да кара хората да изчезват. Новопостигнатият мир в Средния изток не беше променил това положение, а те наистина имаха причина да не го обичат. Проявяваха особено умение в убийствата на колеги по клетъчния им телефон, като първо обездействаха апарата чрез електронен сигнал, а после го заменяха със същия, само че с… десет грама бризантен взрив. Последното телефонно обаждане, или поне така се говореше, идваше от шефа на Мосад: «Здравейте, тук е Ави бен Якоб. Слушайте внимателно, приятелю.» В този момент евреинът натискаше бутона #. Хитър номер, но можеше да се изпълни само веднъж.