Том Клэнси - По заповед на президента

— Как ще предотвратим това да не се повтаря? — пак се обади ван Дам.

— Вече ви казах. Финансиране. Основни изследвания върху генетичния аспект и работа, концентрирана върху заболяванията, които познаваме. Няма специфична причина да не можем да разработим безопасни ваксини за ебола и още цял куп други болести.

— А СПИН? — попита Райън.

— Там работата е по-сложна. Този вирус е много подвижен. Нито един опит за ваксина не е успял да го притисне в ъгъла. Не, за тази болест е нужно базово генетично изследване, което да определи как работи биологичният механизъм, и оттам вече да накараме имунната система да го разпознава и да го унищожава… подобно на някаква ваксина; точно така действа ваксината. Но за да успеем да я създадем, трябва да проучим цялостно механизма му на действие. Наистина трябва. Защото в противен случай след двадесет години можем да отпишем Африка. Това е един от начините да предотвратим повторното избухване на такава епидемия. Вие, господин президент, вече работите върху другия начин. Кой го е направил?

Нямаше смисъл да напомня на никого от присъстващите каква тайна е това.

— Иран. Аятолах Махмуд Хаджи Даряеи и хората му.

— Ако питате мен, с чиста съвест можете да ги убиете всичките — каза Александър.

Беше интересно да се види международното летище в Мехрабад на дневна светлина. Кларк никога не бе гледал на Иран като на приятелска страна. Разбира се, преди падането на шаха хората се бяха държали достатъчно дружелюбно, но той не бе успял да посети страната по онова време. Беше влизал под прикритие през 1979 и после през 1980, първо, за да разработи информатори, които да подпомогнат по-късно опита за освобождаването на заложниците. Нямаше думи, с които да опише какво е да си в страна с революционни условия. Престоят му на територията на Съветския съюз се бе оказал далеч по-приятен. Вражеска или не, Русия открай време си беше цивилизована страна с множество правила и граждани, които ги нарушаваха. Но Иран бе пламнал като суха гора. «Смърт на Америка» беше като припев във всички усти, а това, припомни си той, беше повече от страшно, когато човек се намира сред тълпа, крещяща този призив. Една малка грешка, контакт с агент, преминал на другата страна, щеше да означава смъртта му — доста ужасяваща мисъл за човек с малки деца, без значение дали е шпионин, или не. Тук криминалните престъпници обикновено ги застрелваха, но шпионите в повечето случаи ги бесеха. Не особено достоен начин да загине човек.

През последвалите години някои неща се бяха променили. Други — не. В митническите пунктове към чужденците все още продължаваха да се отнасят с подозрение. За новообразуваната ОИР, също както и за самостоятелен Иран, всяко ново лице беше потенциален шпионин.

— Клерк — каза Джон, подавайки паспорта си. — Иван Сергеевич. — Какво пък, по дяволите, руската самоличност, използвана като прикритие, беше действала успешно и той вече я бе запаметил наизуст. А и руският му беше безупречен. Той нееднократно бе минавал за съветски гражданин пред официални служители.

— Евгений Павлович Чехов — каза Чавес на съседния чиновник.

Отново бяха кореспонденти. Законите забраняваха на офицерите на ЦРУ да се представят като американски кореспонденти, но никъде не беше споменато забраната да се разпростира и върху други националности.

— Целта на посещението ви? — попита първият чиновник.

— Да опознаем новата ви страна — отвърна Иван Сергеевич. — Много е интересно за всички. — При задачата си в Япония бяха взели със себе си камера и едно полезно малко устройство, което изглеждаше като и наистина беше силна светкавица. Не и този път.

— Двамата сме заедно — каза Евгений Павлович на своя чиновник.

Паспортите бяха съвсем нови, макар че човек не можеше да го види при пръв оглед. Това беше едно от малкото неща, за които Кларк и Чавес нямаше за какво да се тревожат. Уменията за изготвяне на фалшиви документи на разузнавателната служба бяха не по-лоши от тези на бившия КГБ. Те майсторяха едни от най-добрите фалшификати в целия свят. Страниците бяха покрити с печати, много от тях един върху друг, бяха износени и оръфани от очевидно години добросъвестна служба. Двама души грабнаха саковете им и ги отвориха. Вътре намериха дрехи, очевидно не нови, две книги, които прелистиха да проверят дали не съдържат порнография, две камери със средно качество и изтъркан черен емайл, но с нови лещи. Всеки имаше ръчна чанта с бележници и портативни магнетофони. Накрая пуснаха в страната си гостите с явна неохота.