Том Клэнси - По заповед на президента

— Мисля, че е прав — каза Лоренц. — Господи, така се надявам да е прав!

Лабораторията в Атланта работеше трескаво още от самото начало на епидемията, като изучаваше как се предава вирусът на открито. Бяха създадени камери, имитиращи околната среда с вариращи стойности на температурата и влажността и различни нива на осветеност и информацията, неизвестно защо, им повтаряше все едно и също. Болестта, която би трябвало да се предава по въздушен път, не се предаваше, или в повечето случаи не се предаваше. На открито, дори и в най-подходящите условия, вирусът не можеше да издържи повече от няколко минути.

— Иска ми се да можех да разбера малко по-добре военната страна на въпроса — продължи Лоренц след моментен размисъл.

— Двеста двайсет и три първични случая. Това е всичко. Ако беше имало още, щяхме вече да сме го разбрали. Осемнадесет потвърдени места, четири допълнителни търговски изложения, където няма регистрирано разпръскване на вируси. Защо само осемнадесет, а не и останалите четири? — зачуди се Алекс. — Ами ако са атакували и двадесет и двете, но на тия четири места просто не са сполучили?

— Ако се съди по базовите ни или експерименталните данни, това е напълно възможно, Алекс. — Лоренц пуфна с лулата си. — Нашите модели сега предсказват общо осем хиляди случая. Ще имаме и оцелели и техният брой ще промени по някакъв начин модела. Тази карантина направо взе страха на хората. Нали знаеш, не мисля, че забраната за пътуванията наистина има пряко значение, но тя поне стресна хората до степен, че да се ограничат всякакви междуличностни контакти…

— Докторе, това е третата добра новина днес. — Александър си пое дъх. — Първата беше жената в «Хопкинс». Втората — анализираната информация на Пикет. Сега третата е работата в лабораторията и логическото заключение, до което ни доведе тя. Джон винаги е твърдял, че биологическата война е повече психологическо, отколкото реално оръжие.

— Джон е умен лекар, Алекс. Също и ти, приятелю.

— Само три дни и после вече ще знаем със сигурност.

— Съгласен съм. Обаждай се, Алекс.

— Няма проблеми. Можеш да ме търсиш в «Рийд» по всяко време.

— Аз също спя в кабинета.

— Чао. — Александър изключи говорителя на телефона. Около него се бяха събрали шест армейски лекари, трима от «Уолтър Рийд» и трима от ВМИИБСАЩ.

— Да имате някакви коментари? — попита той.

— Това е някаква абсолютно шибана ситуация — забеляза един майор с измъчена усмивка. — Съгласен съм, че е психологическо оръжие. Може да изкара акъла на всеки. Изкара и нашия обаче. А от приятелчетата ни от другата страна някой явно не си е направил добре сметката… Чудя се как ли е станало…

Алекс се замисли за момент, после вдигна телефона и набра «Джон Хопкинс».

— Обажда се доктор Александър — каза той на дежурната сестра. — Трябва да говоря с доктор Райън, много е важно… добре, ще изчакам. — Изчакването отне няколко минути. — Кати? Алекс се обажда. Трябва да говоря със съпруга ти и е по-добре и ти да присъстваш… Дяволски важно е.

Двеста досиета означаваха двеста акта за раждане, двеста шофьорски книжки, къщи или апартаменти, комплекти кредитни карти и още всякакви допълнителни документи за проверка. Веднъж започнало, такова разследване неминуемо щеше да стигне и до специален агент Ареф Раман, който щеше да стане обект на особено внимание от страна на триста агенти на ФБР, ангажирани със случая. В действителност обаче всеки агент на Службата с регулярен достъп до Белия дом беше в списъка за незабавна проверка. По територията на цялата страна Службата наемаше персонал отвсякъде, също както и останалите правителствени агенции, и агентите започнаха с актовете за раждане и продължиха с проверки на годишниците от колежите за снимки при дипломирането, които да бъдат сравнени с фотографиите от документите за самоличност на проверяваните. Трима от охраната се оказаха имигранти и точните лични данни не можеха да бъдат проверени лесно. Единият беше родом от Франция, дошъл в Америка като бебе. Втората бе избягала от Мексико, влязла нелегално в страната заедно с родителите си, като по-късно бе узаконила статуса си и се бе отличила като гений в отдела по техническо осигуряване. Така че оставаше «Джеф» Раман като агент с няколко липсващи лични данни, което обаче беше напълно обяснимо, след като родителите му имаха статус на бежанци.

В много отношения се оказа прекалено лесно. В личното му досие пишеше, че е роден в Иран и е дошъл в Америка, когато родителите му са избягали от страната с падането на режима на шаха. Всичко след това сочеше, че напълно се е адаптирал към новата страна, дори бе станал фанатик на тема баскетбол, с което си бе извоювал възхищението на колегите си. Почти никога не губеше залог за мачовете и сред колегите му се ширеше шегата, че професионалните комарджии вземат консултации от него при залаганията за някоя важна игра. Винаги беше готов да се почерпи по някоя бира с колегите си. Беше придобил репутацията на безпогрешен агент, което не беше рядкост за федералните служители от секретните служби. Често го виждаха в женска компания, но той не говореше много на тази тема. Сигурно беше, че изобщо няма контакти с други родени в Иран американски граждани или чужденци, че не е религиозен и че никога не е повдигал исляма като тема на разговор, освен може би когато бе казал на президента, че религията е причинила толкова мъка на семейството му, че избягва да говори за нея.