Том Клэнси - По заповед на президента

— Добре, господа, на мен това също не ми се нрави, чувате ли ме? Но вашата работа е да водите бойците си, а това означава наистина да ги водите, по дяволите! Ако вие, двама бойни командири, още не сте забелязали, цялата проклета армия на Съединените американски щати е пламнала в епидемия — освен нас! Вие двамата, господа полковници, имате ли желание да си поблъскате малко мозъчетата над този факт? Или може би сте заповядали на подчинените си да го правят вместо вас? Никой до този момент не е седнал да ме уверява, че казармата е цветя и рози, а пък командването определено не е, дявол да го вземе, но това ни е работата, и ако вие не я вършите, има други, които ще ви заместят.

— Няма начин, сър. Нямате с кого да ни заместите — възрази с крива усмивка Хам.

— Полковник…

— Той е прав, Дигс — прекъсна го Едингтън. — Някои неща наистина надхвърлят всичко преживяно до този момент. Имаме враг, с който не можем да воюваме. Противникът ще ни връхлети при първия удобен случай и сигурно ни е подготвил и още някоя изненада в запас. Хората ни са войници, вярно е, но все пак са хора. Те са потресени. Също и аз, Дигс.

— Няма лоши полкове, а само лоши полковници — върна му го Дигс с един от най-добрите афоризми на Наполеон. Никой от двамата обаче не се хвана на предизвикателството. Господи, работата наистина ставаше дебела.

— Как мина? — попита ван Дам.

— Ужасно — отвърна Райън. — Видях шестима или седмина души, които ще умрат. И едно дете. Кати казва, че ще има доста заболели.

— Как се справя тя?

— Много е потисната, но иначе всичко е наред. Да знаеш на какво направи един репортер…

— Знам, гледах ви по телевизията — информира го шефът на канцеларията.

— Вече?

— Излъчваха ви на живо. — Арни успя да се усмихне. — Изглеждаше страхотно. Загрижен. Страшно искрен. Каза чудесни неща за жена си. Дори се извини заради думите й — това наистина беше страхотно, Джак, особено след като и нейното изпълнение беше брилянтно. Самоотвержена, напрегната, точно както трябва да изглежда един истински лекар.

— Арни, това не е театър. — Райън беше прекалено уморен, за да се ядоса.

— Не, не е. Това се казва водачество. Лидерство. Някой ден ще се научиш как да го правиш… а може би не, по дяволите. Само продължавай, както я караш досега — посъветва го Арни. — Ти се справяш дори и без да го осъзнаваш, Джак. Просто не си блъскай главата с тия въпроси и всичко ще бъде наред.

Ен Би Си излъчи записа по целия свят. Колкото и да беше конкурентен новинарският бизнес, съзнанието за обществена отговорност се бе просмукало в професията и записът от краткия разговор с президента обходи света само за час.

Тя се бе оказала права още отначало, помисли си министър-председателката. Изобщо не го биваше за тази работа. Дори не можеше да стои изправен. Раменете му бяха отпуснати. Той дори остави жена си да говори вместо него, а тя беше изнервена и разчувствана, не можеше да се владее. Времето на Америка като първа световна сила беше на привършване, защото страната им страдаше от липсата на твърд водач. Тя не знаеше кой бе пуснал тази чума, но не беше трудно да се досети. Не можеше да е никой друг освен ОИР. Защо иначе щеше да ги събира в западен Китай? А сега, когато нейната флота в морето пазеше подстъпите към Персийския залив, тя вършеше своя дял от работата. И беше сигурна, че скоро ще бере плодовете от усилията си.

— Президентът ви е много разстроен — каза Цзян Хансан. — Това е разбираемо.

— Такова голямо нещастие. Приемете нашите най-дълбоки съчувствия — добави външният министър. Тримата, плюс преводачката, току-що бяха изгледали излъчения запис.

Адлер схващаше новините за епидемията малко бавно, но вече влизаше във форма. Налагаше се обаче да смени темата.

— Ще продължаваме ли по въпроса?

— Да — каза външният министър.

— Съгласна ли е нашата далечна провинция с нашето искане за компенсация?

— Не, за жалост. Според тях инцидентът се дължи на вашите разширени маневри. Погледнато в по-общ план, тази гледна точка не е напълно безпочвена — каза държавният секретар.

— Нашата гледна точка е друга. Ние провеждаме мирновременни маневри. Един от техните пилоти решава, че има удобен случай да атакува наш самолет, и в процеса на това друг техен глупав пилот разрушава авиолайнера. Кой може да каже дали това е нещастен случай, или не?

— Не е нещастен случай? — попита Адлер. — Каква възможна цел би преследвал такъв инцидент?

— Кой може да бъде сигурен в каквото и да било, когато си има работа с тези бандити? — отвърна с въпрос външният министър.