Том Клэнси - По заповед на президента

— Да, сър. Благодаря ви, господин президент.

— И аз ви благодаря. — Райън се обърна и тръгна безцелно към големите гаражи зад паркинга. Някакъв мъж, чернокож на около четиридесет години, пушеше цигара въпреки десетките табели, заклеймяващи този порок. ФЕХТОВАЧ се приближи до него. Трима агенти и двама войници го следваха от разстояние.

— Да ви се намира цигара?

— Разбира се. — Мъжът дори не вдигна глава — беше забил поглед в цимента. Лявата му ръка се протегна с пакет цигари и запалка.

— Благодаря. — Райън му върна цигарите и запалката и седна на метър-два разстояние.

— И твоята ли, братче?

— Какво имаш предвид?

— Жена ми е горе, болна е. Работи в едно семейство като детегледачка. Те всички са болни. А сега и тя се разболя.

— Жена ми е лекар, тя е горе при тях.

— Няма значение, братче. Няма никакво значение.

— Знам. — Райън пое дълбоко от цигарата и изпусна дима.

— Дори не разрешават да вляза, казват, че било много опасно. Взеха ми кръв, казват да стоя тук, не ми дават да пуша, не ми дават да я видя. Господи Боже, защо?

— Ако ти беше болен и знаеше, че това нещо може да нападне и жена ти, какво щеше да направиш?

Мъжът кимна с гневно примирение.

— Знам. И докторът ми го каза. Той е прав. Знам. Но това не означава, че нямам право. — Той пое дъх. — Хубаво е човек малко да се разприказва, поолеква на душата.

— Прав си.

— Педалите са го направили, така казаха по телевизията. Някой го е направил. Шибаните педали ще си платят за това, братче.

Райън не знаеше какво да отговори. Вместо него го направи друг — Андреа Прайс.

— Господин президент? Търсят ви от разузнаването.

Главата на мъжа рязко се извъртя към Райън.

— Вие сте…

— Аз съм — кротко отвърна Райън.

— И жена ви работи горе?

Кимване. Въздишка.

— Да. Съжалявам…

— За какво?

— Че не са ви пуснали вътре. Мен ме пуснаха…

Мъжът направи гримаса.

— Трябвало е да се видите, нали така? Миналата седмица дъщеричката ви претърпя голямо премеждие. Добре ли е?

— Да, наред е. На тази възраст, нали знаете как е.

— Да. Вижте, радвам се, че си казахме по някоя дума.

— Благодаря за цигарата — каза президентът, изправи се, отиде до агент Прайс и взе телефона.

— Господин президент, спешно се налага да се връщате. Открихме нещо, което трябва да видите — съобщи Ед Фоли. Чудеше се как да му обясни, че доказателството виси на стената на залата за съвещания в щаба на ЦРУ.

— Дай ми един час, Ед.

— Да, сър. Сега организираме съвещанието.

Джак прекъсна връзката и погледна Прайс.

— Да тръгваме.

Преди да отлетят за Белия дом всички трябваше да бъдат обеззаразени. В «Хопкинс» бяха оборудвали една голяма зала, като този път вече мъжете и жените бяха разделени. Водата беше гореща и вонеше на химикали, но мирисът даваше на Райън нужното чувство за сигурност. После той навлече поредния комплект зелени дрехи. Беше ги слагал и преди, когато бе присъствал на ражданията на децата си. Щастливи поводи. Вече не, каза си той, докато крачеше към кортежа от коли, който щеше да го откара обратно във Форт Макхенри, а оттам хеликоптерът щеше да го върне в Белия дом. Душът поне го беше освежил.

Това беше най-слабото изпълнение в историята на Националния учебен център. Бойците от 11-и полк и танкистите на Каролинската гвардия се тътреха от пет часа, като едва изпълняваха плановете, които си бяха поставили. Възпроизвеждането на записа в залата «Звездни войни» показваше случаи, в които танкове бяха на по-малко от хиляда метра един от друг и се гледаха с просто око, без да дадат дори и един изстрел. Нищо не се бе получило и симулираният експеримент не толкова бе приключил, колкото беше спрян с апатичното съгласие и на двете страни. Точно преди полунощ подразделенията се групираха за връщането си в съответните лагери, а старшите командири отидоха в къщата на генерал Дигс на хълма.

— Здравей, Ник — каза малко унило полковник Хам.

— Здравей, Ал — отвърна полковник Едингтън горе-долу със същия глас.

— И каква беше тая работа, дявол да го вземе? — възкликна Дигс.

— Хората са изнервени, сър — отвърна Едингтън. — Всички се тревожим за семействата си. Ние тук сме в безопасност, а те там — не. Не мога да ги обвинявам, че си отвличат вниманието, генерале. И те са хора.

— Най-доброто, което мога да кажа, е, че тук сме явно в безопасност, генерале — съгласи се Хам. — Но ние и целият свят сме едно голямо семейство.