Том Клэнси - По заповед на президента

— Доктор Райън, вирусът «Ебола» действително ли е толкова смъртоносен, както твърдят всички специалисти?

— Да, ужасно е — кимна тя. — Но ние помагаме на тези хора с всичко, с което разполагаме.

— Според някои след като надеждата за пациентите е толкова илюзорна и след като болката им е толкова ужасна…

— Какво искате да кажете? Да ги убиваме?

— Е, щом страдат така, както твърдят болничните служители…

— Не съм от този тип лекари — отвърна тя с пламнало лице. — Ще успеем да спасим някои от тях. А от тях може би ще успеем да научим как да спасим и други. Това е причината, поради която истинските лекари не убиват пациентите си. Какво ви става? Това са хора, а работата ми е да воювам за живота им… и вие не можете да ми казвате как да го правя! — Тя спря, усетила ръката на Джак върху рамото си. — Прощавайте. Горе не е особено приятно.

— Бихте ли ни извинили за няколко минути? — помоли Райън. — Не сме си казали и дума от вчера. Нали разбирате, ние сме съпруг и съпруга, като всички останали хора.

— Да, сър. — Те се отдръпнаха, но камерата продължаваше да ги следи.

— Ела тук, скъпа. — Джак прегърна жена си за пръв път от няколко дни.

— Ще ги загубим, Джак. Всичките. Всички, още утре или вдругиден — прошепна тя. После заплака.

— Разбирам. — Той приведе главата си над нейната. — Не се притеснявай, не е необходимо да изглеждаш желязна пред камерите, ти също си човек.

— Как въобще си мислят, че научаваме и най-малкото нещо? Щом не можем да ги излекуваме, защо не ги уморим, така ли? Не са ме учили на това.

— Знам.

Тя подсмръкна и изтри очи в ризата му.

— Джак, ако разбереш кой ни е направил това…

— Ще разберем — увери я ФЕХТОВАЧ.

— Познавате ли някого от тези хора? — Местният резидент връчи на Макгрегър няколко фотографии, подаде му и миниатюрно фенерче.

— Но това е Салех! Кой е той всъщност? Не ми каза и думица за себе си и така и не разбрах нищичко.

— Всички тези хора са иракчани. Когато правителството им падна, те дойдоха тук. Имам цяла купчина снимки. Сигурни ли сте, че човекът е същият?

— Абсолютно. Лекувах го повече от седмица. Бедното момче, умря. — Макгрегър разгледа още няколко снимки. — А тази прилича на Сохайла. Тя оздравя, слава Богу. Чудесно дете… а това тук е баща й.

— По дяволите! — изтръгна се от гърдите на Кларк. — Никой не ни го каза.

— Тогава бяхме във Фермата, нали?

— Пак ли си се върнал към професията на обучаващ офицер, Джон? — ухили се Франк Клейтън. — Е, аз подочух нещичко и отскочих да щракна няколко снимчици. Излязоха първокласни, все едно съм ги правил във фотоателие. Ето тук, виждате ли?

Кларк погледна и изгрухтя. Самолетът беше почти близнак на онзи, с който бяха потеглили на почти околосветската си обиколка.

— Чудни снимки наистина.

— Я дай да видя. — Чавес взе снимката, взря се в нея и изведнъж прошепна: — Нинджа!… Шибаната нинджа…

— Какво?

— Прочети буквите на опашката — каза спокойно Динг.

— HX-NJA… Господи!

— Клейтън, този клетъчен телефон сигурен ли е? — попита Чавес.

Резидентът набра три цифри и каза:

— Сега вече е. Къде ще звъните?

— В Ленгли, разбира се.

— Господин президент, можем ли да разговаряме с вас? — обади се репортерът.

Джак кимна.

— Да, разбира се, елате. — Имаше нужда да поговори с някого и им махна да го следват. — Може би трябва да се извиня заради Кати. Тя не е такъв човек. Добър лекар е — произнесе уморено ФЕХТОВАЧ. — Просто всички са под страшно напрежение. Първото нещо, на което ги учат, мисля, че е primum non nocere, «Първо и най-важно, не причинявай болка». Много хубаво правило. Така или иначе, жена ми вече е горе. Но това важи впрочем за всички нас.

— Възможно ли е това да е преднамерен акт, сър?

— Не сме сигурни и не мога да говоря за това, докато не получим достоверна информация за противното.

— Вие сте много зает, господин президент. — Репортерът беше местен, не беше част от вашингтонската гилдия и не знаеше как да разговаря с президента, или поне другите можеха да си помислят така. Но въпреки това интервюто се излъчваше на живо по Ен Би Си, макар и репортерът да не го знаеше.

— Да, сигурно сте прав.

— Сър, можете ли да ни вдъхнете някаква надежда?

Райън усети как нещо го разтърси при този въпрос.

— За болните хора надеждата идва от лекарите и сестрите. Те са чудесни хора. Вие самият можете да се уверите. Те са войници, които не се предават. Аз много се гордея със съпругата си и с това, което върши. Помолих я да не го прави. Сигурно постъпих егоистично, но въпреки това го направих. Навремето едни хора се опитаха да я убият, сигурно си спомняте. Нямам нищо против опасността да е насочена срещу мен, но не и срещу съпругата и децата ми. Такова нещо не бива да се случва. Не е бивало да се случва и на никого от онези хора горе. Но въпреки това е станало и сега трябва да дадем всичко от себе си, за да лекуваме болните и да вземаме всички мерки да не се разболяват повече хора по непредпазливост. Знам, че президентската ми заповед е разгневила много хора, но аз не мога да живея с мисълта, че не съм направил всичко възможно, което би спасило дори и един човешки живот. Бих искал да има някакво по-лесно решение, но дори и да има такова, никой още не ми го е казал. Разбирате ли, не е достатъчно да се каже «Това не ми харесва». Всеки може да го направи. Сега имаме нужда от много повече… Вижте, страшно съм уморен — каза той, извръщайки глава от камерата. — Можем ли да приключим за днес?