Том Клэнси - По заповед на президента

Той също носеше маска. Имаше три телевизионни камери, които да регистрират факта. Може би предаването щеше да се излъчва на живо. Той не знаеше и уплашено хвърли поглед към камерите, докато крачеше към колите. Тръгнаха почти веднага. Пътят по опустелите улици до «Джон Хопкинс» им отне десет минути; там президентът и първата дама щяха да демонстрират пред други камери колко са загрижени. Арни беше прав, по дяволите! Той беше президент и не можеше да се изолира от хората — без значение дали можеше да направи нещо, за да им помогне, или не, те трябваше да видят, че изглежда загрижен. Беше като нещо, което едновременно хем има смисъл, хем няма.

Болницата се охраняваше, както и всички болници, и според Райън това бе едно от нещата, които имаха смисъл. Охраната му беше изнервена от присъствието на други хора със заредени оръжия, но пък те бяха войници и ако издадеше заповед да бъдат разоръжени само заради пристигането му, щеше да се вдигне вой до небесата. Всички отдадоха чест, както си бяха в химическите екипи. Никой не бе правил опити да застраши болницата. Може би именно тяхното присъствие бе предотвратило това, а може би се дължеше на факта, че хората просто бяха уплашени. Не стигаше ли фактът, че един полицай бе споменал на един агент от Службата, че уличните престъпления били паднали почти до нулата? Дори пласьорите на наркотици се бяха покрили напълно.

В този час не се виждаха много хора, но и тези, които се виждаха, носеха маски. Фоайето беше просмукано с тежък химически мирис, който се бе превърнал в национален атрибут. Колко от него беше необходимата физическа мярка и колко психологическа, зачуди се Джак. Но същото впрочем не важеше ли и за пътуването му?

— Здравей, Дейв — поздрави президентът декана. Той носеше зелени хирургически дрехи вместо костюма си, маскиран като всички останали, и с ръкавици. Не си стиснаха ръцете.

— Господин президент, благодаря ви, че дойдохте. — Във фоайето имаше камери — бяха го последвали още с влизането му. Преди обаче някой от репортерите да успее да изкрещи въпрос към него, Джак посочи и деканът поведе групата. Райън се надяваше процесията да изглежда делова.

— Колко е броят, Дейв?

— Приели сме тридесет и четирима пациенти. Общо за цялата област са сто и четиридесет, е, поне бяха толкова последния път, когато проверих. Засега разполагаме с необходимото пространство и необходимия персонал. Изписали сме около половината пациенти, онези, които бяхме в състояние да пуснем по домовете им. Всички други дейности засега са прекратени, но обичайната активност си я има. Искам да кажа, че бебета продължават да се раждат. Хората продължават да се разболяват от обичайните болести. Някои лечения на пациенти по домовете им трябва да продължават, без значение, че има епидемия… Влезте тук. Трябва да ви облечем.

Етажът имаше всекидневна за лекарите и една за сестрите. Сега и двете се използваха за други цели. Тази в дъното на коридора беше «гореща» — използваше се за събличане и дезинфекция. Близката се използваше за обличане. Моментът и мястото не бяха подходящи за благоприлични маниери. Агентите от Службата влязоха първи и видяха жена по бикини и сутиен да облича пластмасов костюм. Тя не се изчерви. Това й беше четвъртата смяна в отделението и тя вече бе свикнала с всичко.

— Окачете си дрехите тук — посочи тя. — О! — добави жената, разпознавайки президента.

— Благодаря — каза Райън, събу си обувките и пое закачалката за дрехи от Андреа, която внимателно огледа жената. Очевидно не носеше оръжие. — Как е? — попита Джак.

Жената — главната сестра на етажа, отговори, без да се обръща:

— Много зле. — Все пак изви глава към него. — Радваме се, че съпругата ви е тук сред нас.

— Опитах се да я разубедя — призна той. Не се бе почувствал ни най-малко виновен за това и се чудеше дали е правилно, или не.

— Също и съпругът ми. — Тя се приближи до него. — Ето, шлемът се слага така. — Райън за миг изпита пристъп на паника. Нима имаше нещо по-неестествено от това човек да слага върху главата си найлонова торба? Сестрата прочете изражението му. — Аз се чувствах също като вас сега. Ще свикнете.

В другия край на стаята деканът Джеймс вече беше облякъл скафандъра си и също дойде да провери как е защитното облекло на президента.

— Чувате ли ме?

— Да. — Джак вече почваше да се поти въпреки портативната климатична инсталация, закачена за колана му.

Деканът се обърна към агентите и заяви: