Том Клэнси - По заповед на президента

— И така, какъв проблем имаме да обсъждаме?

— Доколкото разбирам, флотът ви е отплувал в открито море.

— Да, доколкото ми е известно. След неприятностите, които ни причиниха вашите въоръжени сили, правихме ремонти. Предполагам, че сега проверяват дали всички машини са в изправност — отвърна министър-председателката.

— Просто учения? — запита Уилямс. — Правителството ми само задава въпрос, госпожо.

— Господин посланик, длъжна съм да ви напомня, че ние сме суверенна страна. Нашите въоръжени сили изпълняват задълженията си съгласно законите ни, а вие не спирате да ни напомняте, че морето е свободно за всякакви нормални корабоплавания. Да не би сега да искате да кажете, че вашата страна ни отказва това право?

— Ни най-малко, госпожо министър-председател. Ние просто намираме за странно, че вие организирате такива крупни морски маневри. — Той не добави «с вашите ограничени ресурси».

— Господин посланик, никой не обича да го подритват. Само преди няколко месеца вие ни отправихте фалшиво обвинение за планиране на агресивни намерения срещу наш съсед. Вие заплашихте страната ни. Вие действително атакувахте флота ни и причинихте крупни щети на корабите ни. С какво сме заслужили такива недружелюбни действия?

«Недружелюбни действия» не беше фраза, която се чува често при дипломатически разговори, и очевидно не беше употребена случайно.

— Госпожо, такива действия не е имало. Аз бих предложил, в случай че има недоразумения, и то от двете страни, да предприемем стъпки, с които да избегнем повтарянето на такива грешки, заради което съм и дошъл тук да ви задам един прост въпрос. Америка не заплашва никого. Ние просто отправяме запитване за намеренията на военноморските ви сили.

— И аз ви отговорих. Ние провеждаме учения. — Само преди момент тя бе казала, че това е доколкото й е известно. А сега определено беше сигурна. — Нищо повече.

— Е, значи получих отговор на въпроса си — коментира Уилямс с блага усмивка. Господи, ама тази дама действително се мислеше за върха. Уилямс се бе издигнал в една от най-сложните в политическо отношение среди в Америка и си бе проправил пътя до върха й. И преди се беше сблъсквал с хора като нея, само че не толкова лицемерни. Лъжата се бе превърнала в такава неразделна част от живота на политическите фигури, че те искрено бяха убедени, че могат винаги да се изплъзват с нея от всякакви ситуации. — Благодаря ви, госпожо министър-председател.

Пълно поражение. Много лошо синхронизиране, помисли Хам, наблюдавайки колоната, която се връщаше по мръсните пътища. Бяха се запътили към пункта веднага след речта на президента. Те бяха гвардейци, далеч от домовете си, и се тревожеха за семействата си. А това им отвличаше вниманието, тъй като не бяха имали време да поуталожат емоциите, да се обадят по домовете си, за да се уверят, че всичко с мама и татко е наред или със съпругата и децата. Е, бяха си платили за това, но колкото и да беше професионален войник, Хам знаеше, че не е честно да се слага заради това черна точка на каролинската бригада. Такова нещо не би се случило на бойното поле. Колкото и да беше реалистична обстановката в тренировъчния център, това все пак си беше учение. Никой не загиваше освен при нещастен случай, докато около домовете им можеше да става нещо наистина страшно. Не биваше да бъде така с войниците, нали?

Един армейски фелдшер взе проби от кръвта на Кларк и Чавес. Двамата го наблюдаваха като хипнотизирани, още повече че беше с маска и найлонови ръкавици.

— И двамата сте здрави — каза им той след малко и си отдъхна сам.

— Благодарим ти, сержант — каза от името и на двамата Чавес. Всичко вече беше невероятно реално. В тъмните му латиноамерикански очи обаче имаше и нещо различно от облекчение. Подобно на Джон, Доминго вече бе сложил служебната си маска. Откараха ги до базата «Андрюс». Улиците в района на вашингтонското метро бяха необичайно безлюдни. Това им позволи да карат бързо, което обаче не намали усещането за нещо необичайно зловещо. След като прекосиха един от мостовете, спряха, за да изчакат още три автомобила да минат през поста за пътна проверка. По средата на платното бе застанал офицер от Националната гвардия; Кларк му показа пропуска си за ЦРУ и онзи само махна с ръка.

— Минавайте.

— А сега накъде, господин К.? — попита Чавес.

— Към Африка, през Азорските острови.

Срещата с ръководството на Сената мина според очакванията. Раздаването на хирургическите маски бе предрешило тона на разговорите — отново идея на ван Дам. Генерал Пикет бе отскочил до «Хопкинс» да разгледа процедурите на място, после бе долетял обратно да изнесе основната част на кратката лекция. Петнадесетината сенатори, събрани в Източната зала, слушаха в гробовно мълчание. Само очите им блестяха над маските.