Том Клэнси - По заповед на президента

Колкото и да беше странно, хората, които подготвяха охраната на президента за предстоящото му посещение, научиха новината последни. Докато по голямата част от изпратения предварително отряд се тълпеше в бара да гледа речта на президента по телевизията, Раман се измъкна настрани да телефонира. Позвъни в дома си, после набра кода за достъп до съобщенията. Записаното съобщение беше фалшиво, както и предишните, и бе за пристигането на килима, който той не беше поръчвал, на цена, която не беше необходимо да плаща. Раман усети леден повей да пробягва по гърба му. Сега вече имаше разрешение да изпълни мисията си по свое усмотрение. Това означаваше скоро, като се подразбираше, че той ще загине при изпълнението й. Беше готов да умре, но през ума му се стрелна и мисълта, че би могъл да има шанс и да се измъкне. Върна се на бара. Другите трима агенти стояха до телевизора. Някакъв тип възрази, че му пречели да гледа, но веднага си затвори устата, щом му пъхнаха значките си под носа.

— Мамка му! — възкликна шефът на питсбъргското отделение на ФБР. — Какво ще правим сега?

Ситуацията с международните полети ставаше сложна. Светът едва сега започваше трескаво да се свързва с посолствата си във Вашингтон. Служители от посолствата информираха правителствата си за природата на извънредното положение, но при европейските правителства висшите служители си бяха по домовете и вече се канеха да си лягат. Наложи се веднага да тръгнат към кабинетите си, да свикат спешни съвещания и да решат какво да правят, но голямата продължителност на презокеанските полети им осигуряваше необходимото време. Скоро беше решено, че всички пътници за полетите от Америка ще бъдат поставени под карантина — колко дълго, още не знаеха. Настойчиви обаждания до администрацията на американското федерално въздухоплаване издействаха разрешения за полети до Америка с приземяване, зареждане с гориво и после отпътуване. Тези самолети щяха да се водят като незаразени, а на пътниците беше позволено да се приберат по домовете си, макар по пътя им да ги очакваха бюрократични спънки.

Това, че финансовите пазари щяха да бъдат затворени, стана очевидно след като един заболял беше регистриран в медицинския център на Северозападния университет. Той беше търговец на стоки и обикновено работеше в оперативната зала на фондовата чикагска борса, и новината плъзна веднага. Всички борсови салони щяха да бъдат затворени, като следващата грижа за деловия и финансовия свят беше ефектът, който щеше да предизвика тази ситуация. Но хората най-вече следяха телевизионните репортажи. Всяка новинарска мрежа си намери медицински експерт, като му предостави пълна свобода да обясни проблема, обикновено с прекалено много подробности. Кабелните канали излъчваха специализирани научни предавания за епидемиите в Заир и демонстрации какво може да последва симптомите на най-обикновения грип. В резултат на всичко това нацията беше обзета от някаква приглушена паника, при която хората оглеждаха килерите и хладилниците си да видят с колко храна разполагат, гледаха телевизия и се тревожеха, като в същото време се мъчеха да се убедят, че няма нищо страшно. А когато разговаряха със съседите си, гледаха да не ги доближават много.

Към осем броят на регистрираните от цялата страна случаи достигна петстотин. Доктор Гъс Лоренц бе имал дълъг ден, през който не бе спрял да снове между кабинета си и лабораторията. И персоналът му, и той лично бяха в опасност. Умората караше хората да допускат грешки. А тук, в Центъра, обикновено беше неспокойно и без лекарите да бъдат пришпорвани. Сега обаче беше същински ад. Кръвните проби, изпращани по куриери, трябваше да се описват и тестват, а резултатите — да се връщат на болниците, откъдето бяха изпратени пробите. През целия ден Лоренц полагаше огромни усилия да реорганизира хората си и функциите им, както и да разпредели персонала на смени за денонощна работа, но така, че хората му да останат в сравнително добро състояние за работа. Трябваше да приложи същата мярка и към себе си, но когато се върна в кабинета си да открадне няколко минути дрямка, откри, че вече го чакат.

— ФБР — каза мъжът, протягайки разтвореното си удостоверение. Той беше шефът на местното отделение на Бюрото, агент от много висш ранг. Беше висок, спокоен мъж и не се вълнуваше лесно. Учеше агентите си, че в кризисни ситуации важното е човек първо да помисли. Че винаги има възможност нещата да се осерат, както и винаги има време да се оправят.