Том Клэнси - По заповед на президента

— Какъв педераст! — изкряска Холбрук. — Няма право да постъпва така.

— Така ли мислиш? — Браун последва един осемнадесетколесник на банкета на пътя. Бяха на сто и петдесет километра от границата на щатите Индиана и Охайо. На около два часа път от тази свиня, помисли той. Нямаше начин да стигнат дотам преди някой местен гвардеец да е затворил пътя.

— Мисля, че е по-добре да намерим някакъв мотел, Пит.

— И така, какво да правя? — попита агентката от ФБР в Чикаго.

— Съблечете се. Окачете си дрехите на вратата. — Нямаше никакво време за учтивости, а и той, в края на краищата, беше лекар. Гостенката му дори не се изчерви. Доктор Клайн избра пълен хирургически екип, дълга зелена манта вместо по-популярната с къси ръкави. Подобните на космически скафандри пластмасови костюми бяха привършили тотално и екипът му вече използваше само такива. Нямаше как. Нали се приближаваха до пациентите си. Боравеха с течности. Докосваха болните. В медицинския му център вече имаше девет пациенти със симптоми, които при изследванията даваха положителни резултати. Шестима от тях бяха женени, а при съпругите им четири показаха положителни тестове на антитела. Тестът понякога даваше фалшива положителна реакция, но дори и така, съвсем не беше приятно да го кажеш някому… е, налагаше му се често при пациентите с вируса на СПИН. Сега тестваха дори и деца. Това наистина разкъсваше сърцата.

Защитният костюм, който даде на агентката, беше от памук, но болницата беше взела голям брой такива костюми и ги бе напръскала с дезинфектанти, особено маските. Агентката получи и лабораторни очила.

— Така — обърна се Клайн към нея. — Стойте настрани. Не се приближавайте на повече от шест крачки и ще бъдете в пълна безопасност. Ако тя повърне или се изкашля, ако получи конвулсии, стойте настрани. Наш дълг е да си имаме работа с такива неща, а не ваш. Дори и да умира право пред очите ви, не докосвайте нищо.

— Разбирам. Ще заключвате ли кабинета си? — Тя посочи револвера, който висеше с дрехите й.

— Да. И когато приключите, дайте ми бележките си. Ще ги прекарам през копирната машина.

— Защо?

— Тя използва много силна светлина за копиране. Ултравиолетовото излъчване почти сигурно ще убие всяка частица вирус, която може да е залепнала към хартията — обясни професор Клайн. Дори и сега в Атланта се провеждаха скоростни експерименти, чиято цел беше да се установи колко устойчиви са вирусите. Това щеше да помогне на първо място да се определи нивото на предпазните мерки, необходимо в болниците, и може би също така щеше да осигури полезно ръководство за основното население.

— А защо просто не ми дадете копията, докторе?

— О! — Клайн поклати глава. — Как не съобразих, че така ще е по-ефикасно.

— Господин президент. — Това беше Бари от Си Ен Ен.

— Дали стъпките, които предприемате, са законни?

— Бари, нямам отговор на този въпрос — каза Райън. Лицето му бе изтощено и изпито. — Няма значение дали са законни, или не, важното е, че аз съм убеден в тяхната необходимост. — Докато той говореше, един от служителите на Белия дом раздаваше маски на събраните репортери. Това беше идея на Арни. Бяха ги доставили от близката университетска болница «Джордж Вашингтон».

— Но, господин президент, вие не можете да нарушавате закона. Какво ще стане, ако се окаже, че сте сбъркали?

— Бари, има фундаментална разлика между това, което правя аз в моята работа, и онова, което правите вие във вашата. Ако направите грешка, вие можете да си вземете думите назад. Ние всички видяхме това, става въпрос за вчера, как един от вашите колеги постъпи така, нали? Но ако аз направя грешка в ситуация като тази, как да оттегля нечия смърт? Как да отменя хиляди смъртни случаи? Не мога да си позволя такъв лукс, Бари — каза президентът. — Ако се окаже, че постъпката ми е неправилна, можете да правите с мен каквото пожелаете. Това също е част от работата ми и аз съм привикнал. Може би работата е там, че съм страхливец. Може би просто съм се уплашил да не позволя на хората да умират безсмислено, когато имам властта да го предотвратя.

— Но вие в действителност не сте сигурни, нали?

— Не — призна Джак, — никой от нас в действителност не е сигурен. Това е един от онези случаи, когато вие трябва да се вслушате в гласа на най-лошото си предчувствие. Иска ми се да можех да съм по-сигурен, но не мога, и не ще ви лъжа за това.

— Кой го е направил, господин президент? — попита друг репортер.

— Не знаем и за момента не се наемам да разсъждавам за източника на тази епидемия. — А това беше лъжа, Райън го разбра още докато произнасяше думите, веднага след заявлението си, че не би изрекъл лъжа, защото ситуацията също го изискваше. Какъв побъркан и шибан свят!