Том Клэнси - По заповед на президента

— Господин Бретано, обявявам състояние на извънредно положение на територията на цялата страна. Всички формации на Националния резерв и Националната гвардия да бъдат задействани незабавно и поместени под федерално командване. В Пентагона имате същия план за извънредни обстоятелства. — Райън повдигна папката с плана за пълната блокада. — Ще изпълнявате вариант Четири, «Изолация».

— Слушам, сър.

Райън се обърна към министъра на транспорта в другия край на масата.

— Господин министър, контролът върху въздушните линии е ваш. Когато се върнете в кабинета си, ще заповядате на всички самолети, които в момента са във въздуха, да се доберат до крайните си пунктове и да останат там. Всички самолети на земята ще останат на място. Начало на действие на заповедта шест часа тази вечер.

— Не! — Министърът на транспорта се изправи. — Господин президент, не мога да изпълня това. Това е незаконен акт и аз няма да наруша закона.

— Много добре, сър. Веднага ще приема оставката ви. Вие ли сте заместникът? — обърна се към жената зад него Райън.

— Да, господин президент, аз съм.

— Ще изпълните ли заповедта ми?

Тя се огледа. Не знаеше как да постъпи. Бе свидетел на цялата дискусия, но не бе свикнала да взема сериозни решения, без да има зад гърба си сериозна политическа подкрепа.

— И на мен не ми харесва — каза Райън. Стаята беше пронизана от грохота на самолетни двигатели — един самолет излиташе от националното летище във Вашингтон. — Какво ще кажете, ако този самолет носи някъде смърт? — попита той толкова тихо, че тя едва го чу.

— Ще изпълня заповедта ви, сър.

— Да знаеш, Мъри — каза бившият вече министър на транспорта, — като едното нищо можеш да арестуваш този човек тук. Той е национален престъпник.

— Не днес обаче — отвърна Мъри, втренчен в президента. — Някой първо трябва да реши какво представлява законът.

— Ако в тази стая някой чувства нуждата да напусне държавната служба поради този прецедент, ще приема оставката му без никакви предразсъдъци — но ви моля да помислите какво правите. Ако аз съм сбъркал, чудесно, ще си понеса последствията. Но ако лекарите се окажат прави и ние не направим нищо, тогава ръцете ни ще се оплискат с повече кръв, отколкото тези ма Хитлер. Имам нужда от помощта и поддръжката ви. — Райън се изправи и излезе от стаята, докато останалите се блъскаха едни други при изправянето си. Той беше бърз, защото нямаше друг изход. Влезе в Овалния кабинет, зави надясно към президентската чакалня и едва успя да влезе в банята. Секунди по-късно Кати го намери коленичил да си повръща червата в тоалетната чиния.

— Прав ли бях? — запита той, без да се обръща, все още на колене.

— Изглеждаш страхотно — забеляза ван Дам, улавяйки ФЕХТОВАЧ в тази доста недостойна за един президент поза.

— Хубава работа, Арни! Защо мълча като риба?

— Защото не беше необходимо да говоря, господин президент — отвърна ван Дам.

Генерал Пикет и останалите лекари го чакаха в кабинета.

— Сър, току-що получихме факс от Атланта. Във Форт Стюарт има докладвани два случая на заболели. Това е базата на квартируване на 24-ти механизиран корпус.

Всичко започна със сборните учебни пунктове към Националната гвардия. Буквално всеки голям град и градче в Америка имаше такъв и във всеки един имаше по един сержант или офицер, който дежуреше на телефона. Когато телефонът звъннеше, нечий глас от Пентагона изговаряше кодова дума, която представляваше заповед за свикване на резерва. Дежурният в пункта алармираше командира на частта, следваха нови телефонни обаждания, разклоняващи се като клоните на дърво, като всеки известен предаваше подробностите на още хора. Обикновено беше нужен час, за да бъдат известени всички — или почти всички, тъй като неминуемо имаше хора, отсъстващи от града. Старшите гвардейски командири обикновено работеха директно под заповедите на губернаторите на няколко щата, тъй като националната гвардия е хибридна институция, частично държавна милиция и частично армия (например Въздушната национална гвардия дава на много щатски губернатори достъп до най-модерните изтребители). В момента старшите гвардейски офицери, изненадани от заповедта за призив на резерва на действителна военна служба, докладваха ситуацията на губернаторите си и искаха напътствия, които ръководствата на щатите още не бяха в състояние да издадат, тъй като и те бяха в пълно неведение какво става. Но на ниво рота и батальон офицерите и войниците (както и женският персонал) бързаха да се приберат у дома след изтичането на работния си ден в цивилните фирми, и след като бяха от териториалните формирования на резерва, навличаха маскировъчните си комбинезони, обуваха ботушите си и караха по най-бързия начин до пунктовете, за да сформират ескадрилите и взводовете си. Там обаче с тревога виждаха, че ще им бъде раздавано оръжие, и което беше още по-обезпокоително, защитно снаряжение — екипировка, предназначена за действия в обстановка на химическа война, която всички в един или друг момент бяха носили и която всеки човек в униформа презираше. Разнасяха се обичайните шеги, разкази за службите, приказки за съпруги и деца, докато офицерите и старшите сержанти се събираха в залите за съвещания, за да разберат какво става, по дяволите. Напускаха кратките съвещания ядосани, объркани, а тези, които бяха получили по-подробна информация — уплашени.