Том Клэнси - По заповед на президента

Генерал-майор Джон Пикет беше възпитаник на медицинската школа в Йейл, към което беше добавил два доктората, по молекулярна биология от Харвард и обществено здравеопазване от калифорнийския университет в Лос Анджелис. Беше блед, свит мъж, който изглеждаше дребен в униформата си — не беше имал време да се преоблече и носеше камуфлажен комбинезон, което го правеше съвсем неподходящ за мястото, където се намираше. С него дойдоха двама полковници, следвани от директора на ФБР Мъри. Тримата служители застанаха мирно след влизането си, но сега Овалният кабинет беше прекалено малък и президентът ги поведе по коридора към залата «Рузвелт». По пътя един агент подаде на генерала факс, още топъл, току-що излязъл от апарата в стаята на секретарките.

— Броят на случаите в момента възлиза на сто тридесет и седем, според сведенията от Атланта — каза Пикет. — Петнадесет града, петнадесет щата, от едното до другото крайбрежие.

— Здравей, Джон — каза Александър и стисна ръката му. — Аз самият видях трима от тях.

— Алекс, радвам се да те видя, приятелю. — Генералът вдигна поглед към президента. — Предполагам, че Алекс вече е осведомил всички за основните неща, господин президент?

— Точно така — каза Райън.

— Имате ли някакви незабавни въпроси?

— Вие сте сигурни, че това е преднамерен акт, така ли?

— Бомбите не избухват случайно. — Пикет разгърна една карта. Голям брой градове бяха белязани с червени точки. Един от съпровождащите го полковници отбеляза още три града: Сан Франциско, Лос Анджелис и Лас Вегас.

— Големите градове. Точно както бих го направил и аз. — Александър си пое дълбоко дъх. — Напомня на Биовойна 95, Джон.

— Почти същото. Това е една игра на война, която разиграхме с Агенцията по ядрени оръжия към министерството на отбраната. При нея използвахме антракс. Джон беше един от най-добрите ни хора за планиране на настъпателни биологически действия — обясни Пикет на останалите. — Беше командващ на Червените.

— Но това не е ли незаконно? — възкликна Кати с пламнало от откровенията им лице.

— Защитата и нападението са две страни на една и съща монета, доктор Райън — отвърна Пикет, защитавайки бившия си подчинен. — Трябва да мислим и да се поставяме на местата на лошите, ако искаме да ги спрем.

— Някаква оперативна концепция? — попита президентът. Той разбираше от тия неща повече от жена си.

— Биологическата война на стратегическо ниво означава даване начало на верижна реакция в рамките на вашето население-мишена. Вие се опитвате да заразите колкото е възможно повече хора, а те съвсем не са много; тук не става дума за ядрени оръжия. Замисълът е хората, самите жертви, да разпространяват болестта вместо вас. Това е елегантното на биологическата война. Вашите жертви всъщност се явяват преките убийци. Всяка епидемия започва със слабо темпо, като постепенно набира скорост и в един момент дръпва стремглаво с геометрична прогресия. Така че ако използвате биологическо оръжие като настъпателно, вие се опитвате да му придадете летящ старт, заразявайки максимален брой хора, и си избирате за целта пътници. Лас Вегас е идеален обект за това. Той е град с голям брой годишни големи срещи. Участниците в конкретното събитие се заразяват, качват се на самолетите и летят към дома си, като разпръскват болестта по цялата страна.

— Има ли някаква възможност да открием как са го направили? — попита Мъри.

— Най-вероятно ще е чиста загуба на време. Другото хубаво нещо — съвсем условно, разбира се — при биологическите оръжия е, че в този случай инкубационният период е минимум три дни. Каквато и система за разпространяване да е била използвана, оръжието е било събрано, опаковано и вече е изчезнало. Никакво физическо доказателство за това кой ни го е натресъл.

— Оставете това за по-късно, генерале. Какво да правим? Виждам, че има множество щати без заразени граждани…

— Това е само засега, господин президент. При еболата има латентен период от три до десет дни. Не знаем колко далеч е стигнала вече. Единственият начин да го разберем, е да чакаме.

— Трябва да задействаме командата за пълна блокада на пътищата, Джон — каза Александър. — И то колкото може по-бързо.

Махмуд Хаджи четеше. До спалнята си имаше кабинет и обичаше да работи в него, защото обстановката му беше позната. Не обичаше да го безпокоят там и затова хората от охраната му бяха изненадани от реакцията му на телефонното обаждане. Двадесет минути по-късно те пропуснаха посетителя му, без да го съпровождат.