Том Клэнси - По заповед на президента

— Ще интервюираме всички жертви, ще открием къде са били последните дни, ще се опитаме да определим огнищата. Това е функция на разследването. Епидемиолозите ги бива… но този случай е доста голям залък за тях… — добави Александър.

— Може ли ФБР да помогне, докторе? — запита ван Дам.

— Поне няма да навреди.

— Ще повикам Мъри — каза шефът на канцеларията.

— Не можете ли да лекувате болестта? — запита Райън.

— Не. Епидемията затихва от само себе си след няколко цикъла. Нещата стоят така: даден човек пипва вируса. Вирусът започва да се размножава в него и след това преминава в някой друг. Всяка жертва се превръща в един несъвършен приемник, умира и я предава на следващата жертва. Но, и тук е добрата новина, еболата не се възпроизвежда ефикасно. С всеки преминат генерационен цикъл вирусът става все по-малко вирулентен. По-голямата част от оцелелите при избухване на епидемия са към края й, защото вирусът мутира в по-слабо опасни форми. Просто е толкова примитивен, че не може да оцелее.

— Колко цикли трябва да изминат, за да се случи това, Алекс? — попита Кати.

Той повдигна рамене.

— Това е емпирично. Познаваме процеса, но не можем да определим точния брой.

— Прекалено много неизвестни. — Тя направи гримаса.

— Господин президент?

— Да, докторе?

— Нали сте гледали филма?

— Да, но какво по-точно?

— Бюджетът на този филм е доста по-голям от цялото финансиране на изследователската дейност във вирусологията. Не забравяйте това. Предполагам, защото не е достатъчно сексапилна. — Арни понечи да каже нещо, но Алекс вдигна ръка. — Аз вече не съм на правителствена работа, сър. Не е необходимо да говоря префърцунено. Моите изследвания са финансирани от частни фирми. Аз просто констатирам един факт. Какво пък, по дяволите, не могат да се субсидират всички области на науката.

— Ако не можем да лекуваме болестта, как ще я спрем? — попита Райън, връщайки разговора в основното му русло, и рязко извъртя глава. Някаква сянка прекоси южната ливада, а през прозорците с бронирани стъкла проникна грохотът на хеликоптер.

— Аха — забеляза усмихнат Бадрейн. Интернет беше създадена да дава достъп до информация, а не да я скрива, и с помощта на приятел на приятел на приятел, който беше студент по медицина в университета «Емъри» в Атланта, той се бе сдобил с паролата, с която да се вмъкне в електронната поща на този медицински център. Друга ключова дума елиминира всички останали спънки и ето, всичко изскочи. Беше 14:00 часа на източното крайбрежие на Америка и «Емъри» докладваше на ЦКЗ, че в момента има шест случая от заподозряната хеморагична треска. Още по-добре, че Центърът вече бе отговорил, и това му каза още повече. Бадрейн отпечата и двете писма, след което се обади по телефона. Сега вече наистина имаше хубави новини.

Раман кацна в Питсбърг след кратък полет, който му позволи да обмисли на спокойствие няколко варианта. Неговият колега в Багдад — неговият събрат — бе действал прекалено самопожертвувателно, прекалено артистично, а и охраната около иракския лидер бе станала прекалено голяма, в действителност още по-голяма от онази, в която служеше той. Как да го направи? Номерът беше да предизвика колкото може по-голям хаос. Може би когато Райън навлезеше сред тълпата да стиска ръце? Той стреля, убива един-двама от другите агенти, после побягва в тълпата… Успееше ли да се промъкне през първите два-три реда, после вече трябваше само да размахва удостоверението си на агент — много по-добро от пистолет средство за измъкване; всеки щеше да си мисли, че преследва убиеца. Ключът за измъкването при атентат — ръководството на Службата го бе научило на това — се коренеше в първите тридесет секунди. Оцелееш ли в този интервал, значи имаш извънредно големи шансове да се измъкнеш. А той щеше да е човекът, който да извършва всички разстановки по охраната за пътуването в петък. Тогава щеше да има всички шансове да закара президента до място, където да изпълни задачата си. Убива президента. Убива Прайс. Убива още един агент. И после се стопява в тълпата. Може би е най-добре да стреля от бедро. Най-добре е гражданите да не видят револвера в ръката му след изстрелите. Да, това можеше и да стане, помисли той, разкопча колана и се изправи. В края на пистата щеше да го чака местен агент. Оттам веднага отиваха в хотела, в чиято голяма зала Райън щеше да произнесе речта си. Раман имаше на разположение цял ден и част от следващия, за да обмисли нещата, и то пред самите очи на колегите си.