Том Клэнси - По заповед на президента

— Започна ли се вече?

— Започна се. — Бадрейн му подаде разпечатката от Центъра в Атланта. — Утре ще знаем доста повече.

— Ти изпълни добре дълга си — каза му Даряеи и след като вратата се затвори зад посетителя му, се обади по телефона.

Алахад не знаеше през колко звена стига връзката до него; известно му беше само, че това е презокеанско обаждане. Подозираше, че последното междинно звено е Лондон, но не беше сигурен, а и не искаше да пита. Запитването беше съвсем рутинно, ако не се броеше времето на деня — в този момент в Англия беше вечер и всички магазини бяха затворени. Разнообразието на килимите и цените бяха ключовите части, които му даваха необходимата информация. Шифърът бе запаметен много отдавна и никога не бе записван. След като знаеше много малко, много малко и щеше да издаде, ако го заловяха. Тази част от спецификата му беше пределно ясна. След това идваше и неговият ред. Той сложи табелката «Ще се върна след пет минути», излезе, заключи вратата и измина две пресечки до един уличен автомат, откъдето се обади на Ареф Раман.

Съвещанията се провеждаха в залата «Рузвелт» и репортерите се усетиха веднага. Прекалено много официални автомобили, прекалено много охрана, прекалено много добре познати лица.

Дойде Пат Мартин, дойдоха и Бретано и адмирал Джексън, Джордж Уинстън и министрите на търговията и вътрешните работи — оцелели от президентството на Дърлинг и назначени още от Боб Фаулър. Пристигна и Ед Фоли. Присъстваха също Арни ван Дам, Бен Гудли, директорът Мъри, първата дама, трима армейски офицери и доктор Александър.

— В пълен състав сме — обяви президентът. — Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте. Нямаме никакво време за предисловия. Изправени сме пред опасност за нацията. Решенията, които вземем днес тук, ще имат сериозно отражение върху нашата страна. Да ви представя генерал-майор Джон Пикет, лекар и учен. Генерале, имате думата.

— Благодаря, господин президент. Дами и господа, аз съм командващ генерал във Форт Детрик. Днес сутринта започнахме да получаваме изключително тревожни съобщения…

Райън го прекъсна — вече бе слушал два пъти доклада му и вместо него зачете папката, която Пикет му беше връчил. Папката беше обрамчена с обичайната за свръхсекретни документи червено-бяла лента и съдържаше оперативния план за пълна блокада. Планът имаше четири варианта и Джак отиде направо на Номер 4. Той беше наречен «Изолация» — съвсем подходящо име. Съдържанието на документа го вледени и Джак се усети, че се обръща да погледне Джордж, който се бе облегнал на стената. Но Джордж нямаше да разбере. Той не разбираше от авиолайнери, вируси и ядрено оръжие, нали?

— Колко зле е положението в момента? — попита министърът на здравеопазването.

— Допреди петнадесет минути в Центъра са били докладвани над двеста случая на заболели. Искам да наблегна на подробността, че те са се появили за по-малко от двадесет и четири часа — каза генерал Пикет.

— Кой го е направил? — попита министърът на земеделието.

— Да оставим това настрана — намеси се президентът. — По-късно ще се занимаем с този проблем. Това, което трябва да решаваме в момента, е най-добрият начин за сдържане на епидемията.

— Просто не мога да повярвам, че не сме в състояние да лекуваме…

— Повярвайте го — каза Кати Райън. — Знаете ли колко вирусни болести познаваме, които можем да лекуваме?

— Ами не — призна си министърът на строителството и благоустройството.

— Нито една. — Непрекъснато я удивляваше фактът колко невежи могат да са някои хора на медицински теми.

— Следователно сдържането на епидемията е единственият избор — продължи генерал Пикет.

— Как можете да сдържите разпространението ма епидемия, плъзнала по цялата страна? — Това беше Клиф Рътлидж, помощник държавен секретар, заместващ Скот Адлер.

— Точно това е проблемът, пред който сме изправени — каза президентът. — Благодаря ви, генерале. Ще започна оттук. Единственият начин да се блокира епидемията е да се затворят всички обществени заведения — театри, пазарни центрове, спортни стадиони, бизнес кабинети, всичко — и също така да се прекратят всякакви пътувания по магистралите. Доколкото ни е известно, най-малко тридесет щата са все още незасегнати от болестта до този момент. Ще направим добре, ако задържим положението такова. Можем да го постигнем, като предотвратим всички пътувания, докато не овладеем механизма на разпространение на болестта. Едва тогава вече можем да отпуснем малко нещата.