Том Клэнси - По заповед на президента

— Да? — Той се вслуша няколко секунди. — Добре, можете ли да изпратите там екип? Добре, благодаря.

— Кой беше?

— Военномедицинският институт във Форт Детрик. Ще бъдат тук след час. Сега вижте: можем да изпратим хора отвъд океана, но те първо трябва да изследват кръвта си тук. Европейските страни са… е, можете да си представите. По дяволите, човек не може да внесе и едно въшливо куче в Англия, без предварително да го остави в някой кучкарник за цял месец, та да се уверят, че няма бяс. Вие вероятно ще трябва да се изследвате там. Летателният персонал също.

— Не сме готови — забеляза Чавес.

— Ще си набавите всичко необходимо на място — каза Мери Пат.

— Джон, помниш ли какво ти казах завчера? — пак се обади Чавес.

— Не — отвърна Джон. — Какво имаш предвид?

— Има някои неща, за които не можеш да отмъстиш, неща, които не могат да се върнат. Ако това е някаква терористична опера…

— Мащабът е прекалено голям — възрази Мери Пат. — Изисква прекалено сложна организация и техника.

— Чудесно, госпожо. Обаче дори и да е така, ние можем да превърнем долината Бекаа в паркинг и да изпратим морската пехота да нанесе маркировките, след като изстине. Това не е тайна. Същото нещо важи и за всяка държава, нали? Ние нарязахме балистичните ракети, но ядрените ни бомби са си живи и здрави. Можем да превърнем всяка страна в пустиня, а президентът Райън е способен да го направи… макар и да не бих се обзаложил за това. Виждал съм го в действие, а той не е от тези, дето си цапат гащите от страх.

— Е? — запита шефът на разузнаването. Не добави, че това не е толкова просто. Преди Райън да издаде заповед за ядрена атака, доказателството за необходимостта от нея трябваше да мине през ситото на Върховния съд, пък и според Фоли Райън не би го направил при никакви обстоятелства.

— Значи, който и да го е извършил, си е мислил едно от двете: или че няма да има значение дали ще открием кой го е направил, или че не можем да им отговорим по този начин, или… — Имаше и трето, нали така? Той го беше формулирал, но не съвсем.

— Или пък премахват и президента… но тогава защо им е да посягат първо към дъщеричката му? — каза Мери Пат. — По този начин охраната около него само се затяга, като прави задачата им почти невъзможна, вместо да я облекчи. Непрекъснато някъде все нещо се случва, едно след друго. Китайската история, ОИР, индийският флот духва в открито море. Цялата тая политическа шумотевица тук, а сега пък ебола. Няма обща картина. Тези неща не са свързани.

— Само дето правят живота ни ад, нали?

За няколко секунди се възцари тишина.

— Момчето има право — каза Кларк накрая.

— Всичко винаги започва в Африка — каза Лоренц, докато тъпчеше лулата си. — Там е родното му място. Преди няколко месеца в Заир имаше епидемия.

— Не го писаха във вестниците — забеляза агентът от ФБР.

— Имаше само два смъртни случая, едно момче и една сестра… монахиня, мисля, но тя загина при самолетна катастрофа. После имаше два изолирани случая в Судан, пак две жертви, възрастен мъж и малко момиченце. Мъжът умря. Момичето оживя. Това също беше преди седмици. Имаме кръвни проби от Пациент номер 1. От известно време правим експерименти с кръвта му.

— Как?

— Култивираме вируса в тъкан. Маймунски бъбреци. Всъщност… я чакайте! — възкликна той.

— Какво има?

— Бях дал заявка за известно количество африкански зелени маймуни. Това е животното, което използваме за опитите си. Убиваме ги безболезнено и извличаме бъбреците. Някой ни е изпреварил и ми се наложи да изчакам изпълнението на нова заявка.

— Знаете ли кой ви е изпреварил?

Лоренц поклати глава.

— Не, така и не се разбра. Забавиха ме седмица, може би десетина дни. Това е всичко.

— На кого другиго биха потрябвали маймуните? — попита агентът.

— На фармацевтични къщи, медицински лаборатории, от тоя род.

— И все пак на кого по-точно?

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно.

Уреждането на срещата за закуска не отне много време. Посланикът Дейвид Л. Уилямс излезе от колата си и бе съпроводен до официалната резиденция на министър-председателката.

Тя вече бе седнала на масата и се изправи, когато той влезе. Порцеланът беше поръбен със злато, а кафето беше сервирано от прислужник в ливрея. Закуската започна с пъпеш.

— Благодаря ви, че ме приехте — каза Уилямс.

— Винаги сте добре дошли в моя дом — отвърна мило министър-председателката. За миг му заприлича на змия. Сладките уводни приказки продължиха десетина минути. Съпрузите и съпругите бяха добре. Децата бяха добре. Да, с настъпването на лятото жегата се увеличаваше.