Том Клэнси - По заповед на президента

— Обезпокоен съм от действията ви, господин президент — обади се един от тях. Джак не разбра кой беше.

— Да не мислите, че аз съм спокоен? — отвърна той. — Ако някой от вас има по-добра идея, нека да я чуем. Длъжен съм да постъпвам според изискванията на нашите медицински светила. Ако това нещо е толкова смъртоносно, както твърди генералът, тогава всяка грешка може да убие десетки, стотици хиляди, дори милиони хора. По-добре прекалени предпазни мерки, отколкото прекалено много жертви.

— Но какво ще кажем тогава за свободите на гражданите? — запита настойчиво друг.

— Да ми кажете някоя гражданска свобода, която да поставите над човешкия живот? — запита Джак. — Вижте, ако някой иска да ми даде по-добър съвет, аз ще се вслушам — тук при нас е един от експертите ни, който ще ни помогне да преценим. Но ви предупреждавам — няма да обърна внимание на възражения, които не се основават на научни факти. Конституцията и законът не могат да предвидят всички ситуации. В случаи като този ние трябва да използваме главите си…

— Ние трябва да се ръководим от принципите! — Това пак беше сенаторът, върл привърженик на гражданските свободи.

— Добре, нека си поговорим за тях. Ако съществува някакъв баланс между това, което съм направил, и онова, което ще помага на страната да се измъкне — безопасно! — нека го открием. Искам варианти! Дайте ми нещо, което мога да използвам! — Последва тишина и множество кръстосващи се погледи. Дори и това им се струваше свръхмярка.

— Защо беше необходимо да бързате толкова?

— Хората могат да умрат, идиот! — изръмжа друг сенатор на своя само допреди няколко минути добър приятел и изтъкнат колега. «Тоя сигурно е от новата реколта» — помисли Джак. Някой, който още не беше научил неписания кодекс на съвършения бюрократ.

— Но какво ще стане, ако се окаже, че сте допуснали грешка? — запита друг глас.

— Тогава можете да наложите оставката ми след като Камарата на представителите ме обвини в извършване на престъпление — отвърна Джак. — И тогава на следващия след мен ще му се наложи да взема решения и Господ да му е на помощ. Господа сенатори, в момента жена ми е в «Хопкинс» и ще си поеме смяната, за да лекува тези хора. Това нещо и на мен не ми харесва. Бих искал да имам подкрепата ви. Чувствам се страшно самотно изправен така пред вас, но каквото и да стане, дали ще подкрепите президента си, или не, аз трябва да взема най-доброто решение. Ще го повторя още веднъж: ако някой тук има по-добра идея, нека я чуем.

Никой нямаше, разбира се, и това не беше тяхна вина. Колкото и малко време да бе имал Райън да привикне към ситуацията, те бяха имали още по-малко.

Военновъздушните сили бяха успели да ги снабдят с тропически униформи, тъй като вашингтонските им облекла щяха да бъдат малко неудобни за тропическия климат. Това също така им осигуряваше и добро прикритие. Кларк носеше сребърните орлета на полковник, а Чавес беше майор, комплектуван със сребърни пилотски криле и нашивки — бяха им ги подарили членовете на екипажа на техния VC-20B. В действителност имаше два екипажа. Спомагателният спеше на двете издърпани напред кресла за пътници.

— Не е зле — отбеляза Динг, макар че униформата изобщо не му стоеше добре. — И на тебе ти отива.

— Не е зле, майор Чавес, да се научите да казвате «сър».

— Слушам, сър — засмя се Динг. Това беше единственият момент по време на полета, когато поне за малко се отпуснаха. Очакваше ги среща в Кения с някакъв мъж за някакви маймуни.

— Това е вече следа, господин К. — забеляза Динг. Това си беше чисто разузнавателна мисия, една от многото, на които често ги изпращаха. Те бяха тренирани да събират жизненоважна за страната си информация, и нищо друго. Засега. Макар и да не го казваха на глас, и двамата не възразяваха срещу малко раздвижване. От доста отдавна не им се бе налагало да влизат в бойни действия и да вършат неща, които според чистите теоретици бяха прекалено вълнуващи за здравето. Но пък за сметка на това носеха удовлетворение, казваше си Чавес. Голямо удовлетворение. Той се учеше да контролира нервите си — в действителност тази част от генетичното му наследство, както го наричаше самият той, винаги бе държана под железен контрол — но това не му пречеше да размишлява усилено кой е причинил това на страната му, да го открие и после да се разправи с него като истински войник.

— Ти знаеш по-добре от мен, Джон. Как ще постъпи?

— Джак ли? — Кларк вдигна рамене. — Зависи от онова, което успеем да открием, Доминго. Такава ни е работата, нали не си забравил?