Том Клэнси - По заповед на президента

— В действителност има един малък светъл лъч, господин президент. — Канън му подаде резултатите от изборите, проведени предния ден, и Райън се стресна. Бе си позволил да го забрави. Някой бе съставил списък на победителите по професия. Почти половината бяха адвокати. Двайсет и седем бяха лекари. Двайсет и трима — инженери. Деветнайсет бяха фермери. Осемнайсет — учители. Четиринайсет — бизнесмени с всякакви дейности. Е, това вече беше нещо. Сега вече около една трета от Камарата на представителите бе запълнена. Дали щяха да дойдат във Вашингтон? Не можеха да бъдат възпрепятствани. Конституцията беше повече от ясна по въпроса. Пат Мартин твърдеше, че ограничаването и дори спирането на пътуванията между щатите никога не е било оспорвано пред съда, но Конституцията постановяваше, че членовете на Конгреса не могат да бъдат възпрепятствани да посещават сесиите… освен в случаите на държавна измяна? Нещо от този род. Джак не можеше да си спомни точно, но знаеше, че имунитетът на Конгреса е голяма работа.

В този момент затрака една телексна машина. Един армейски специалист се приближи до нея.

— Светкавично съобщение от Държавния департамент, от посланик Уилямс в Индия — обяви той.

— Дайте да видим. — Райън се приближи до телекса. Не бяха добри новини. Нито пък следващата от Тайпе.

Пациентът се задави и се обърна на дясната си страна. Кати сграбчи пластмасовия съд и го задържа под устата му. Слуз и кръв. Черна кръв. Кръв, изпълнена с нишки на вируса «Ебола». Когато мъжът спря да повръща, тя му даде вода, колкото да си накваси устата.

— Благодаря — простена пациентът. Кожата му беше бледа освен по местата, където беше напукана в ситни язвички от подкожните кръвоизливи. Петехии. Кати потръпна. Той я погледна и разбра. Нямаше начин да не разбере. Болката с всички сили се мъчеше да пробие границата, очертана от морфина, и достигаше съзнанието му на вълни.

— Как съм? — попита той.

— Ами не сте много добре — отвърна Кати. — Но се борите, не се предавате. Ако успеете да изкарате така още известно време, имунната ви система може да победи вируса. Но вие трябва да ни помогнете с всичките си сили. — Това не беше съвсем лъжа.

— Не знам дали ще мога. Вие сестра ли сте?

— Не, в действителност съм професор. — Тя му се усмихна през пластмасовия екран.

— Внимавайте — предупреди я той. — Хич не ви и трябва да усещате на собствения си гръб какво ми е в момента. Имайте ми вяра. — Той дори успя да й върне усмивката, по начина, по който реагираха само най-жестоко поразените пациенти. Сърцето на Кати почти се разкъса.

— Всички внимаваме. Много. — Така й се искаше да докосне този мъж, да му покаже колко страда заради него… И да не можеш да го направиш заради гумата и пластмасата, дяволите да го вземат!

— Наистина боли здравата, докторе.

— Лежете. Спете колкото можете повече. Нека ви наглася морфина. — Тя заобиколи от другата страна на леглото, за да увеличи прилива на морфин, и изчака няколко минути, докато очите му се притворят. После се върна до кофата и я напръска със силен химически дезинфектант.

Влезе една сестра и й връчи разпечатка от принтер с най-новите кръвни изследвания. Чернодробните функции на пациента почти бяха прекъснали. Еболата проявяваше особено настървение към този орган. Други химически индикатори потвърждаваха началото на системната некроза. Вътрешните органи бяха почнали да загиват, тъканите да умират, разяждани от вирусните нишки. Теоретично беше възможно имунната система да успее да събере енергията си и да започне контраатака, но това беше само на теория, шанс едно на неколкостотин. Някои пациенти обаче наистина успяваха да се справят с болестта. Това го имаше в литературата, която тя и колегите й бяха изучавали през последните дванайсет часа. Ако можеха да изолират антителата, биха могли да имат на разположение нещо, което да използват терапевтично. Ако — можеха — биха могли.

Това определено не беше медицината, която тя познаваше. Не беше онази чиста, антисептична медицина, която бе практикувала в лечението на очи. Отново се замисли над решението си да се посвети на офталмологията. Един от професорите й беше настоявал да предпочете онкологията. Имала ум и любопитство, имала дарбата да прави връзка между нещата, така й беше казал. Но като гледаше този заспал, умиращ пациент, тя разбра, че не й стига кураж да наблюдава това всеки ден. Не и да губи толкова много хора.

— Проклятие — изруга Чавес. — Също като Колумбия.