Том Клэнси - По заповед на президента

На съседа му беше достатъчен само един поглед.

— Вериги.

— Какво?

— Все едно смяна на гумите. Веригите се износват и се сменят. Старите отиват на ремонт в цеха, където им сменят пластини, щифтове и така нататък. Не е кой знае каква философия.

По-внимателното вглеждане им помогна да разберат как се прави това. Новите вериги се полагаха пред старите. Старите се разкачваха и се скачваха с новите и след това танкът със запален двигател тръгваше напред, като верижното колело издърпваше новата верига на мястото на старата. Нужни бяха няколко войници и работата беше тежка и напрегната, но можеше да се свърши от добре обучен танков екипаж за около час при идеални условия, които, както обясни войникът от запаса, бяха точно тези, които виждаха на екрана. Накрая танкът се пременяше с нови вериги.

— Никога не съм предполагал, че се прави по този начин.

— По-добре е, отколкото да повдигаш почти сто тона над земята.

— И колко време ще издържат новите вериги?

— При тия условия ли, да прекосяваш пустинята? Хиляда и петстотин километра, може би малко по-малко.

Хубавото на двата дивана в предната кабина беше, че можеха да се разгъват в легла. След като освободи екипа си, Райън се съблече и легна. Чистите чаршафи и умората надвиха неприязънта, че му се налага да спи в самолета. Полетът до Вашингтон щеше да трае четири часа и половина, а после вече щеше да може да дремне още малко в собственото си легло. И за разлика от обичайните пътници с подути и зачервени очи, дори можеше да свърши някоя полезна работа на следващия ден.

В каюткомпанията репортерите правеха същото. Бяха взели решение да оставят темата за изумителното откровение на Плъмър за следващия ден. И без това нямаха избор — история от такъв мащаб щеше да попадне в ръцете най-малко на помощник главния редактор. Много от журналистите от печатните медии мечтаеха за уводни статии, с които да блеснат във вестниците си. Телевизионните репортери се опитваха да не мислят как би се отразило това на авторитета им.

В пространството между президента и репортерите се намираха членовете на президентския екип. Всички бяха ухилени до ушите, или почти всички.

— Е, най-после видях какво представлява характерът му — казваше Арни на Кали Уестън. — Бива си го.

— Сигурна съм, че и той е добил представа за твоя — отвърна тя.

— Обаче моят спечели. — Арни отпи от чашата си. — Знаеш ли, така, както вървят нещата, от него май ще излезе доста добър президент.

— Той ненавижда работата си — не отстъпваше от своето Уестън.

Арни ван Дам обаче не даваше пет пари.

— Страшен майстор си, Кали.

— Има нещо в начина, по който ги произнася — замисли се тя. — Всеки път започва много напрегнато, смутено, и после преподавателят в него взема връх, и той наистина се вживява. Макар и да не го осъзнава.

— Така е. И наистина се получава, нали? — Арни направи пауза. — Ще има мемориална заупокойна служба за мъртвите агенти.

— Вече мисля за това — увери го Уестън. — Какво ще правиш с Килти?

— Мисля върху това. Ще натъпчем муцуната на това копеле там, където й е мястото, веднъж и завинаги.

Бадрейн седеше пред компютъра си и проверяваше съответните места по Интернет. Все още нищо. Още един ден и щеше да почне да се тревожи, макар че дори и нищо да не се случеше, това не беше негов проблем, нали така? Всичко, което бе предприел до този момент, се развиваше перфектно.

Пациентката отвори очи. Температурата й бе паднала благодарение на студените компреси, които обгръщаха тялото й отвсякъде. Комбинацията между болка и изтощение се бе изписала ясно върху лицето й. Така напомняше много на пациентка със СПИН, болест, добре позната на лекаря.

— Здравейте, аз съм доктор Клайн — каза й професорът през маската си. — Преди малко ни бяхте поразтревожили доста, но сега вече нещата са под контрол.

— Боли — изпъшка тя.

— Знам, и ще ви помогнем да преодолеете болката, но преди това се налага да ви задам няколко въпроса. Можете ли да ми кажете няколко неща? — запита Клайн.

— Давайте.

— Пътували ли сте някъде в последно време?

— Какво имате предвид? — Всяка дума я изтощаваше.

— Били ли сте скоро извън страната?

— Не. Летях до Канзас Сити… преди десетина дни, това е всичко. Беше командировка… само един ден.

— Добре. — Изобщо не беше добре. — Имали ли сте контакт с човек, който е бил извън страната?

— Не. — Тя се опита да поклати глава. Размърда я може би сантиметър, не повече.