Том Клэнси - По заповед на президента

— Във второ изолационно, докторе.

Той беше там след двайсет секунди и спря като вкопан, щом видя предупредителния знак върху вратата. Сложи си маската и ръкавиците и влезе.

— Здравей, Джо.

— Не исках да започна, без да ви уведомя, професоре — каза спокойно Куин и му подаде картона.

Клайн го прегледа и за миг мозъкът му замря, после започна пак отначало, като прехвърляше погледа си върху пациентката, за да сверява данните. Жена, бяла, възраст четирийсет и една, разведена, така, работа, жилище на три километра от болницата, добре, температурата при приемане 40.4, много висока, проклятие, кръвно налягане, то пък ужасно ниско. Петехии?

— Нека да я огледам — каза Клайн. Пациентката вече идваше на себе си. Главата й се раздвижи и тя промърмори нещо неясно. — Колко й е температурата в момента?

— Трийсет и девет и две — отвърна приелият я лекар, докато Клайн опъваше зеления чаршаф. Пациентката сега беше гола и петната се открояваха силно върху бялата й кожа. Клайн погледна другите лекари.

— Къде е била?

— Не знаем — призна Куин.

— Прегледахте ли я?

— Да, докторе — произнесоха в един глас Куин и младият стажант.

— Ухапвания от животни? — попита Клайн.

— Няма. Няма и следи от инжекции, изобщо, нищо необичайно. Чиста е.

— Наричам го възможна хеморагична треска, начин на пренасяне засега неизвестен. Искам да я качите горе, пълна изолация, максимални предпазни мерки. Искам тази стая буквално да бъде остъргана — всичко, до което се е докосвала.

— Но нали тези вируси се предават само…

— Никой не знае със сигурност, докторе, а онези неща, които не мога да си обясня, ме хвърлят в ужас. Бил съм в Африка. Виждал съм Ласа и Ку-треска. Не съм попадал на ебола. Това обаче, което има тази жена, ми прилича много на едно от трите — произнесе Клайн, изричайки за пръв път тези ужасяващи названия.

— Но как…

— Когато не знаем, това означава, че просто не знаем — каза професор Клайн. — При инфекциозните заболявания, ако не знаете начина на пренасяне на заразата, трябва да приемете най-лошия вариант. А най-лошият случай е по въздушен път. Това е начинът, по който ще се отнасяме с пациентката. Да я преместим в отделението ми. За всички, които са били в контакт с нея, искам пълно обеззаразяване. Все едно че имаме случай със СПИН или хепатит. Пълни предпазни мерки — натърти той. — Къде е кръвта, която сте взели?

— Ето тук — посочи един червен пластмасов контейнер хоспитализиращият лекар.

— Сега какво? — попита Куин.

— Ще изпратим проба в Атланта, но мисля, че не е зле и аз да хвърля едно око. — Клайн разполагаше със страхотна лаборатория, в която работеше всеки ден, основно случаи на СПИН, който беше неговата страст.

— Мога ли да дойда и аз? — запита Куин. — След няколко минути ми изтича смяната. — Понеделник обикновено беше спокоен ден за спешните отделения. Треската ги обземаше само в събота и неделя.

— Разбира се.

— Знаех, че Холцман ще ми се притече на помощ — каза Арни. Той бе организирал лека почерпка да отпразнуват събитието, докато самолетът започваше да се снижава към Сакраменто.

— Какво? — запита президентът.

— Боб е голям инат, но е честен. Това също означава, че той с чиста съвест ще те хвърли на кладата, ако реши, че го заслужаваш. Никога не го забравяй — посъветва го шефът на канцеларията му.

— Донър и Плъмър излъгаха — изрече на глас Джак. — Проклятие!

— Всички лъжат, Джак. Дори и ти. Въпрос на ситуация. Някои лъжи са предназначени да бранят истината. Други — да я прикриват. Някои пък — да я отричат. А някои пък се случват, защото никой не дава пет пари.

— И какво се е получило в нашия случай?

— Комбинация, господин президент. Ед Килти искаше те да му извадят кестените от огъня и успя да ги излъже. Аз обаче пипнах това мръсно копеле за врата. Обзалагам се, че утре на цяла страница в «Поуст» ще излезе статия, в която Килти ще бъде описан като човек, подвел двама много уважавани репортери, и пресата ще се нахвърли върху него като глутница вълци. — Репортерите, които летяха с тях, вече шумяха здравата на тая тема. Арни се бе погрижил записът от Ен Би Си да се гледа по самолетната видеосистема.

— Защото той е човекът, който ги е накарал да изглеждат в очите на хората като последни леваци…

— Точно така, шефе, схвана го най-после — потвърди ван Дам и глътна остатъка от напитката си. Не можеше да добави, че това би могло и да не се случи, ако не беше нападението върху Кейти Райън. Дори и репортерите могат понякога да проявяват човещина, което явно се бе оказало решаващо за стъпката, която бе предприел Плъмър. И като добавеше факта, че самият той бе подал внимателно премерените порции информация на Боб Холцман… Той реши да накара някой от агентите да му намери хубава пура след като кацнат. Страшно му се допуши.