Том Клэнси - По заповед на президента

— Аз мога да представя молбата ви на…

— Извинете ме, но това не е молба. Това е изискване — заяви външният министър.

— Разбирам. Мога да представя позицията ви пред тях, но трябва да настоя пред вас да не правите от това условие за намаляването на напрежението.

— Това е нашата позиция. — Очите на външния министър бяха съвсем искрени.

— И Бог да благослови Америка — завърши Райън.

Тълпата се изправи и бурно зааплодира. Оркестърът гръмна — изглежда, програмата предвиждаше на всяко място да има оркестър — и Райън слезе от сцената и се скри зад стената изнервени агенти. Е, този път поне нямаше стрелба откъм ослепителните светлини. Той потисна поредната прозявка. Произнасянето на четири речи не изглеждаше чак толкова трудно, но Райън вече усещаше с цялото си тяло колко изтощителни могат да бъдат проявите на публични места. Преди да се качи на трибуната му се налагаше да стиска стотици ръце, и макар след няколко минути охраната да спираше по-нататъшния достъп до него, натрупаното напрежение вземаше своето.

— Добре — каза Арни, докато излизаха през задния изход. — За човек, който се беше оклюмал като мокра кокошка вчера, се справи страхотно.

— Господин президент! — извика зад тях някакъв репортер.

— Обърни му внимание — просъска Арни.

— Да? — отвърна Джак и се върна назад за голямо неудоволствие на охраната си.

— Знаете ли какво каза Джон Плъмър снощи по Ен Би Си? — Репортерът беше от Ей Би Си и явно бе решил да използва открилата се възможност, за да размаже конкуренцията.

— Да, чух за коментара му — отвърна мрачно президентът.

— А какъв е вашият коментар?

— Определено не ми беше особено приятно да науча тези неща, но що се отнася до господин Плъмър, това е една много доблестна постъпка, на каквато не съм ставал свидетел от много време насам. В моите очи той е един изключително морален човек.

— Знаете ли кой е бил този, който…

— Моля ви, нека оставим това на господин Плъмър. Това е негова история и той знае най-добре как да я разкаже. А сега, ако обичате, ме извинете. Самолетът чака.

— Благодаря ви, господин президент — викна репортерът зад гърба му.

— Всичко е наред — изрече Арни широко усмихнат. — Денят ни беше дълъг, но мина добре.

— Щом казваш — въздъхна Райън.

— О, господи! — прошепна професор Клайн. На екрана на монитора се бе появило изображението на вируса, точно по учебника. Как, по дяволите, се бе озовал в Чикаго?

— Това е ебола — заяви доктор Куин. — Но как е възможно?

— Колко цялостен беше физическият оглед на тялото? — запита шефът им.

— Можеше да е по-добре, но… никакви следи от ухапвания, нито следи от инжекции. Марк, тук е Чикаго. Завчера на стъклата на колата ми имаше скреж.

Професор Клайн посегна да избърше челото си, но в следващия миг осъзна, че е с хирургическа маска.

— Има ли ключове в чантичката й?

— Да.

— Около болницата винаги има полицаи. Извикайте един и му предайте, че ни е нужен полицейски ескорт до апартамента й, за да го огледаме. Кажете му, че животът на тази жена е в голяма опасност. Може би държи в жилището си домашно животно, тропическо растение или нещо от този род. Имаме името на лекаря й. Събудете го, докарайте го тук. Трябва да разберем какво знае за нея.

— Лечение?

— Ще свалим температурата, ще поддържаме баланса на течностите в организма, но в крайна сметка не разполагаме с нищо сериозно, с което наистина да й помогнем. Русо в Париж опитваше интерферон и някои други средства, но до този момент никакъв късмет. — Той се навъси. — Откъде ли го е прихванала?

— А Центъра за контрол на болестите?

— Извикайте ченгето. Аз ще изпратя факс на Гъс Лоренц. — Клайн погледна часовника си.

«Хищниците» бяха върнати над територията на Саудитска Арабия, без да бъдат открити. Персоналът чувстваше, че задържането им на стационарно положение е малко опасно, все едно да разположиш малка войскова част под носа на противника, и сега наблюдението вече се осъществяваше чрез спътници, чиито фотографии се предаваха в Националната разузнавателна служба.

— Вижте това — каза един от нощната смяна на колегата си от следващата работна група. — Какви са тия неща?

Танковете от «Безсмъртната» дивизия на ОИР бяха групирани в нещо, което определено представляваше голям паркинг, всички разположени равномерно в дълги правоъгълни колони. Войниците се суетяха по машините, като вършеха нормалната поддръжка, която следва всяко голямо учение. Пред всеки танк от първия ред имаше две тъмни линии, всяка приблизително с ширина около метър и десет метра дължина. Мъжът пред екрана беше бивш въздушен десантчик и беше експерт повече по самолетите, отколкото по сухопътните бойни машини.