Том Клэнси - По заповед на президента

— Да будим ли шефа заради това?

Специалистът от разузнаването прегледа документа и поклати глава.

— Може да почака. Адлер знае какво прави, а и в Департамента си има работна група по въпроса.

— Не докосвайте нищо — предупреди Клайн полицая. — Най-добре е да останете до вратата, но ако искате да влезете с нас, не се докосвайте до нищо. Момент. — Лекарят отвори пластмасовата торба, която носеше със себе си, и извади една хирургическа маска в стерилна опаковка. — Сложете това.

— Както кажеш, докторе.

Клайн му връчи ключа от къщата и полицаят отвори вратата. Оказа се, че има алармена инсталация. Таблото за управление беше точно до вратата, но не беше включено. Двамата лекари сложиха маските си и надянаха латексовите ръкавици. Първата им работа беше да включат всички лампи.

— Какво търсим? — попита Куин.

Клайн вече се оглеждаше. Нямаше и следа от котка или куче, които със сигурност биха реагирали при влизането на неканени гости. Не видя и клетки за птици; нещо вътре в него жадуваше да зърне дребна опитомена маймуна, но по някакъв начин му стана ясно, че надеждата му е безсмислена. Ебола не беше от вирусите, които изпитваха жалост към маймуните. Той ги убиваше със същата ефикасност, както и човешките същества. Тогава някакви растения, реши той. Не би ли било странно преносителят на ебола да се окаже нещо различно от животно? Това щеше да бъде истинска новина.

Имаше растения, но нищо екзотично. Стояха в центъра на всекидневната, без да докосват нищо, въртяха се бавно и се оглеждаха.

— Не виждам нищо — заяви Куин.

— Аз също. Ела в кухнята.

Там също имаше няколко растения, две бяха в малки саксии. Клайн не познаваше цветята и реши да ги повдигне.

— Почакай — каза Куин, отвори няколко чекмеджета и намери торбички за фризера, в които да ги приберат. После Клайн отвори хладилника. Нищо необикновено. Същото важеше и за фризера. Той бе разгледал възможността някакъв екзотичен хранителен продукт да… но не. Съдържанието на рафтовете си беше съвсем типично американско.

Спалнята си беше най-обикновена спалня. Поне растения нямаше.

— Някакви дрехи? Кожени? — попита Куин. — Антраксът може…

— Ебола не може. Прекалено крехък е. Познаваме организма, с който си имаме работа. Той не може да оцелее в тази среда. Просто не може — заупорства професорът. Не се знаеше много за вируса, но едно от нещата, които правеха в Атланта, беше определянето на параметрите на околната му среда, тоест колко дълго може да оцелее вирусът при определени условия. По това време на годината Чикаго беше толкова гостоприемен към вируса, колкото и Антарктида. Орландо или някъде другаде на юг, може би. Но Чикаго? — Нищо — обобщи безсилно той.

— Може би растенията?

— Знаеш ли колко е трудно човек да прекара растение през митницата?

— Никога не съм опитвал.

— Е, аз съм пробвал да пренеса няколко диви орхидеи от Венецуела… — Той се огледа още веднъж. — Тук няма нищо, Джо.

— Толкова ли е зле положението й?

— Да. — Той потри ръкавиците си в зеления комбинезон. Под латекса дланите му започваха да се потят. — Ако не успеем да определим откъде е дошъл… ако не можем да го обясним… — Той погледна по-младия си колега. — Трябва да се връщаме. Искам да огледам структурата му още веднъж.

— Ало? — каза Гъс Лоренц и погледна часовника си. Кой ли можеше да е толкова късно, по дяволите?

— Гъс? — обади се гласът от другия край на линията.

— Да, кой се обажда?

— Марк Клайн от Чикаго.

— Какво има? — запита Лоренц уморено. Отговорът прогони в миг цялата му сънливост.

— Мисля, че… не, Гъс, сигурен съм, че имам случай на ебола.

— Откъде си толкова сигурен?

— Хванах гадината. Сам я микрографирах. Няма грешка, Гъс. А така ми се иска всичко да ми се е присънило.

— Къде е бил пациентът?

— Пациентка е, и не е ходила никъде, където има вероятност да пипне нещо такова. — Клайн предаде накратко онова, което му беше известно, и добави: — Още нямаме ясно обяснение на случая.

Лоренц можеше да възрази, че това не е възможно, но медицинската общност е доста интимна среда за висшите си кръгове, а Марк Клайн беше професор в една от най-добрите медицински школи в света.

— И само един случай?

— Винаги има пръв случай, Гъс — напомни на приятеля си Клайн.

— Добре. Имам нужда от образец.

— Изпратих куриер до «О'Хеър». Ще хване първия самолет. Мога да изпратя микрографиите веднага по електронната поща.

— Дай ми четиридесет минути да стигна до центъра.