Том Клэнси - По заповед на президента

— Гъс?

— Да?

— Има ли нещо от лечението, което да не ми е известно? Пациентката е в много лошо състояние — каза Клайн. За пръв път в живота си се надяваше да е изтървал нещо в професията си.

— Страхувам се, че не, Марк. Нищо ново, поне доколкото ми е известно.

— Проклятие. Добре, ще направим каквото ни е по силите тук. Обади ми се, когато стигнеш до кабинета си. Аз съм в моя.

Лоренц влезе в банята и плисна няколко шепи вода върху лицето си, за да се увери, че всичко това не е сън. Но беше по-лошо — беше кошмар.

Първият полет от Чикаго за Атланта се отдели от пистата в 6:15 централно време. Още преди това Лоренц вече беше в кабинета си, пред компютърния терминал и набираше Интернет и телефона едновременно.

— Изпращам ти изображението.

По-възрастният от двамата, отдалечен на хиляда и петстотин километра, гледаше върху монитора си как изображението се разгъва с много повече подробности и много по-бързо, отколкото на факса.

— Кажи ми, че не разбирам нищо и съм тъп като галош, Гъс — произнесе Клайн без никаква надежда.

— Не е необходимо да се оскърбяваш така, Марк. — Лоренц направи пауза, вгледан в екрана. — Това е нашият приятел.

— Къде се е появявал в последно време?

— Ами, имах два случая в Заир и за още два ми докладваха от Судан. Това е всичко, доколкото ми е известно. Твоята пациентка била ли е…

— Не. До този момент няма рискови фактори, които да съм успял да идентифицирам. При този инкубационен период можем с почти пълна увереност да приемем, че е пипнала вируса в Чикаго. А това е невъзможно, не е ли така?

— Секс? — попита Лоренц.

— Питах. Казва, че последните няколко месеца не е била с мъж. Отнякъде другаде да има доклади?

— Не, отникъде. Марк, сигурен ли си в това, което ми каза? — Колкото и да беше оскърбителен въпросът, той беше длъжен да го зададе.

— Иска ми се да не бях. Микрографията, която ти изпратих, е третата, направена е съвсем старателно. Кръвта й гъмжи с тия дребни гадинки, Гъс. Почакай минутка. — Лоренц дочу приглушен разговор. — Току-що пак е дошла в съзнание. Казва, че преди седмица ходила на зъболекар да си вади зъб. Имаме името му. Ще проверим и при него. Това е всичко засега.

Раман се прибра малко преди разсъмване. Беше чудесно, че улиците бяха почти пусти. На телефонния му секретар беше записан поредният погрешен номер, с гласа на господин Алахад.

Болката беше толкова силна, че го разбуди, макар да бе напълно изтощен. Двайсетината крачки до банята му струваха огромни усилия, но той успя да стигне до нея. Спазъмът беше ужасен, което го удиви, защото не беше слагал почти нищо в устата си за последните два дни въпреки настояванията на съпругата си. С огромни усилия смъкна гащетата си и рухна върху чинията; почти в същия момент и горният му храносмилателен тракт сякаш експлодира и той се сгъна на две, обливайки теракотения под със съдържанието на стомаха си. За миг се притесни, че е постъпил така немъжествено. После видя онова, което бе излял до краката си.

— Сладур? — повика той отпаднало. — Ела, моля ти се…

Шест часа сън са по-добре от нищо. Сутринта Кати стана първа, а главата на първото семейство в Щатите влезе в трапезарията небръснат, подушил аромата на кафето.

— Когато човек се чувства толкова скапан, поне да можеше да се оплаче от махмурлук — изпъшка президентът. Сутрешните вестници бяха на обичайното място. На първа страница на «Уошингтън Поуст» беше отбелязана статията на Боб Холцман и Джон Плъмър. Е, поне имаше нещо, с което да започне деня.

— Наистина жестоко — заяви Сали Райън. Вече бе чула предаването на телевизията по тази тема. — Гадни типове. — Щеше да каже «педали», дума, която младите дами от училището й харесваха много, но Татето още не беше готов да свикне с факта, че неговата Сали говори като възрастна.

— Аха — отвърна баща й. Статията даваше много повече подробности, отколкото позволяваха двете минути телевизионно време. Твърдеше се, че Ед Килти, изглежда — което не беше изненадващо, макар и все пак незаконно, — имал източник в ЦРУ, който му издал поверителна информация, която, както се казваше в статията, не била изцяло достоверна, и дори нещо по-лошо, представлявала преднамерена политическа атака срещу президента, а медиите били използвани. Сякаш това беше нещо ново. Джак изсумтя. Ударението на «Поуст» беше върху нечуваното нарушение на журналистическата етика. В статията се подчертаваше, че самобичуването на Плъмър било напълно искрено. Цитираха се отказите на висши служители на Ен Би Си да дадат какъвто и да било коментар — оправдаваха се, че провеждали собствено разследване на случая. Казваше се също така, че «Поуст» държал касетите на сигурно място и те изобщо не били повредени.