Том Клэнси - По заповед на президента

Но Пат О'Дей се изплаши най-вече от изумителното хладнокръвие, с което терористът бе застрелял Марлен Дагет. Нима за тях човешкият живот не струваше нищо? Никой не може да предвижда на какво са способни престъпниците. Можеш да се опитваш да завържеш разговор с тях, за да отвлечеш вниманието им, но в крайна сметка за общуване с такива нечовешки същества си остава само един начин.

— Ще вземем децата с нас. Онези отвън ще ни дадат кола, нали?

— Вижте, искам само да пуснете дъщеря ми и…

Той отпусна треперещите си ръце по-близо до пистолета.

— Внимание! — отново прозвуча отвън гласът по мегафона. — Искаме да преговаряме.

Кати Райън летеше с децата в хеликоптера. Лицата на агентите бяха мрачни и решителни. Сали и Джак тихо хлипаха и търсеха утеха в прегръдките й. Хеликоптерът плавно зави на югоизток към Вашингтон — все по-далеч от мястото, където бе останала нейната малка Кейти. ХИРУРГ изхлипа и припадна в ръцете на двете си деца.

— Пат О'Дей е вътре — каза Джефърс.

— Сигурен ли си, Норм?

— Това е неговият пикап. Видях го как влезе малко преди онези да нахлуят.

— По дяволите! — изруга агент Прайс. — Може би изстрелът, който чухме преди малко…

— Може би… — тъжно кимна Джефърс.

Президентът беше в комуникационния център за извънредни ситуации, откъдето най-добре можеше да следи събитията. Можеше да остане в кабинета си, но не можеше да овладее опасенията си за съдбата на децата.

— Джак? — обади се Роби Джексън. Единствен той се осмели да наруши усамотението на президента и дори да го прегърне — бяха приятели от много отдавна. — Помниш ли колко часове сме прекарали в тази зала?

— Полицаите са записали номерата на колите на паркинга. Взети са под наем. Сега ще се заемат с тази следа — докладва Раман, след като изслуша съобщението от радиопредавателя. — Може би ще успеят да разберат нещо за самоличността им.

«Как може да са толкова глупави? — запита се Пат О'Дей. — Нима си въобразяват, че ще успеят да се измъкнат оттук?» Но ако не мислеха, че ще успеят, значи нямаше какво да губят… а и без това не се стъписваха от мисълта да застрелят някого. Пат си спомни, че бе чел за подобни инциденти, само че в Израел. Не си спомняше нито града, нито датата, но тогава няколко терористи бяха пленили група деца и ги бяха… преди израелските командоси да успеят да…

Беше изучавал тактически прийоми за измъкване от всякакви ситуации или поне така си бе въобразявал до днес… но съвсем друго е когато до теб е единственото ти дете…

И още много деца!…

Терористите си приказваха нещо. Раненият явно създаваше сериозни проблеми. Другият, който държеше Кейти, сърдито му отвърна нещо и посочи вратата. Най-страшното беше какво ще е решението им. Можеха да застрелят децата. А онези отвън може би щяха да нахлуят през прозорците още при първите изстрели. Може би щяха да успеят да спасят едно-две от децата, но…

Пат О'Дей започна мислено да ги нарича Ранения и Здравия. И двамата бяха решителни, но объркани от неочакваните усложнения, възбудени, но същевременно смутени, защото искаха да се спасят, макар явно да бе невъзможно.

— Хей, момчета — подвикна им Пат, все още с вдигнати ръце, и леко ги размърда, за да отвлече вниманието им от разтворения цип на якето си. — Мога ли да кажа нещо?

— Какво? — стреснато попита Ранения. Здравия само го изгледа с мълчаливо подозрение.

— Тук има прекалено много хлапета. Не можете да опазите всичките, нали? Какво ще кажете да взема дъщеричката си и няколко от останалите, а? Може би това ще ви облекчи малко?

Те забъбриха още по-оживено. Идеята май наистина се хареса на Здравия или поне на Пат му се стори така.

— Внимание! Говори агент от охраната! — проехтя отвън гласът по мегафона. Приличаше му на гласа на Андреа Прайс. Здравия се сепна и погледна тревожно към вратата. Сега бе моментът да го нападне в гръб, ала съвсем наблизо до стената бе Ранения, който не изпускаше от погледа си всяко негово движение.

— Пуснете ни де! — примоли се Пат О'Дей. — Може би ще успея да убедя ченгетата да пуснат и вас!

Здравия размаха автомата си пред лицето му и викна:

— Стани!

— Добре де, добре! — Пат бавно се надигна, като внимаваше да държи ръцете си настрани от тялото. Дали щяха да забележат кобура му? Агентите го бяха забелязали още първия път… Ако го извадеше, Меган… не, нямаше друг изход.

— Ще им кажеш… да, ще им кажеш, че искаме да ни докарат кола, или ще убия това хлапе, а след него и всички останали! Ясно ли е?