Том Клэнси - По заповед на президента

— Норм! — изкрещя Пола Майкълс, дежурната за втората смяна — тъкмо бе дошла.

Джефърс приклекна на коляно зад колата, чиито пътници току-що бе изпратил на оня свят. Тя залегна до него и попита:

— Преброи ли ги?

— Поне един се намъкна вътре…

— Двама са. Видях двама, единият е ранен в крака. Ох. Господи, убиха Дон, и Ан, и Марсела…

Е, сега вече всичко отиде по дяволите. Киноартиста изруга. Нали им бе казал поне сто пъти, че в къщата отсреща постоянно дежурят по трима агенти! Защо не изчакаха да довършат и третия? Вече трябваше да са се измъкнали заедно с детето! Е, още не всичко бе изгубено. И без това не бе очаквал акцията да е стопроцентово успешна. Дори бе подбирал хората си тъкмо с оглед на вероятността да бъдат избити до крак. А ето че сега му оставаше само ролята на безпомощен зрител, за да се увери в… в какво? Че ще убият детето? И този вариант бяха обсъждали. Но и той можеше да се провали, ако никой от хората му не оцелееше.

На Прайс й оставаха още осем километра до градината, когато чу по радиопредавателя съобщението за обща тревога. След две секунди кракът й притискаше педала за газта до ламарината. Не забрави да включи сирената и аварийната светлина. Автомобилът подскочи като ранен бизон и се втурна по натовареното шосе. Изплашените шофьори панически й правеха път. Пристигна с няколко секунди преднина пред първия черно-зелен автомобил от управлението на щатската полиция на Мериленд.

— Прайс, ти ли си?

— Кой се обажда? — попита тя.

— Норм Джефърс. Вътре са проникнали двама от терористите. Петима от нашите са улучени. Майкълс е при мен. Ще ти я изпратя.

О'Дей тръсна глава. Ушите му още пищяха, главата му се пръскаше от болка след удара в стената. Дъщеря му бе залегнала до него, скрита зад широкия му гръб. Двамата терористи размахваха трескаво автоматите си, детските писъци отекваха от стените. Госпожа Дагет бавно пристъпи напред и застана между нападателите и «децата си», инстинктивно разперила ръце, за да ги защити. Всички крещяха «Мамо! Майчице!» — нито едно не си спомни за баща си, машинално си каза Пат О'Дей. Но вече нищо не можеше да го учуди, дори и това, че няколко от децата се напишкаха от страх.

— Президентът? — попита Раман и притисна слушалката към ухото си. Какво ставаше, по дяволите?

— Докторе!

Сепната, Кати Райън вдигна глава от папките на бюрото си. Рой никога досега не се бе обръщал така към нея. Но и никога не бе изваждал пистолета от кобура под мишницата си — много добре знаеше, че тя се отвращава от оръжията. Лицето й стана по-бяло от престилката.

— Нещо с Джак ли… или с…

— С Кейти! Нищо повече не зная. Елате с мен!

«Не! Не искам пак да се повтаря онзи ужас!» Олтман посегна да я хване за ръката, но ХИРУРГ се изтръгна от него и се втурна по коридора. Размина се с четиримата агенти, всичките с извадени пистолети и смръщени физиономии. Всички гледаха навън през прозорците, очаквайки нападение, и никой не се досети да погледне майката, ужасена от мисълта, че децата й са в смъртна опасност.

— Кажи ми всичко, което знаеш, Джеф — каза Райън, след като преглътна.

— В сградата са проникнали двама от нападателите. Дон Ръсел е мъртъв, четирима от агентите също. Но няма да им позволим да се измъкнат. — Агент Раман протегна ръка към рамото на президента в плах опит да го успокои.

— Защо тъкмо моите деца, Джеф? Та нали аз съм тук, в този кабинет! Ако светът е решил да полудява, би трябвало да се нахвърли върху мен. Как може да има хора — не, те не са хора, те са чудовища… които да посягат на децата? Кажи ми, как е възможно…

— Това е недостоен акт, господин президент, противен и на Бога, и на хората — промълви Раман. Още трима агенти се появиха в Овалния кабинет. «Но какво правя аз?» — запита се убиецът. Какво му ставаше, по дяволите! И защо тези думи се изтръгнаха от устата му, защо?

Подвикваха си на някакъв непознат език. Пат О'Дей лежеше на пода, свит в ъгъла до дъщеричката си. Не смееше да помръдне. Опита се да изглежда напълно безобиден, изплашен до смърт родител. Мили Боже, през всичките тези години беше тренирал тъкмо това — да убива хора, — но никога не бе попадал в такава ситуация, никога не се беше намесвал в такова кърваво, хладнокръвно масово изтребване.

Веднага сглоби фактите в цялостна картина. Окей, значи отвън бяха останали само от Службата, а тези убийци се бяха озовали в капан и сега навярно обмисляха как да се изплъзнат. Но нали агентите отвън веднага щяха да поискат подкрепление? Не бе възможно Специалната служба да не разполага с екип за аварийно действие. От друга страна, сградата, в която дежуреше групата на ФБР за извънредни ситуации, разполагаща с три хеликоптера, бе много по-близо. И буквално в следващата секунда инспекторът чу високо в небето бучене на хеликоптер.