Том Клэнси - По заповед на президента

Ръсел напипа автоматичния си пистолет и изкрещя в микрофона:

— Нападение!

Вътре в сградата инспектор Пат О'Дей чу някакъв вик, но не беше сигурен откъде идва, затова се обърна в грешна посока и видя как агент Марсела Хилтън се извърна рязко, за да загърби детето до себе си, докато ръката й вече напипваше пистолета.

Подобно на повечето ченгета професионалисти, специален агент Дон Ръсел никога не се решаваше да стреля, когато е обхванат от ярост, обаче след дългогодишните тренировки вършеше повечето движения автоматично. Първото, което видя, бяха насочените към него дула на автоматите АК-47. Сякаш в мозъка му прещрака някакъв невидим превключвател и от дежурен агент той за миг се преобрази в безупречна машина, сипеща куршуми. Лявата му ръка се притече на помощ на дясната и здраво стисна дръжката, а тялото му приклекна на коляно, за да намали опасността от поразяване и за да има по-добра опора. Мъжът отсреща щеше да стреля пръв, но куршумите щяха да прелетят високо над главата му, машинално отбеляза Ръсел. И наистина — цели три откоса надупчиха дървената каса на вратата зад него. Едва тогава Ръсел видя очертанията на лицето на терориста зад дулото на автомата. Агентът натисна спусъка и за пръв път от петнадесет години служба улучи противника си точно в лявото око.

Меган тъкмо излизаше от банята, когато жената от Службата, която децата наричаха госпожица Ан, изскочи от задната стая с два пистолета.

— Господи! — ахна Пат О'Дей. Госпожица Ан връхлетя върху него като полузащитник от футболната лига, повали го на пода в краката на дъщеря му и в бързината дори удари главата му в стената.

От къщата отсреща изскочиха двама агенти — третият, Норм Джефърс, отчаяно крещеше по микрофона. Вече бе успял да подаде сигнал за тревога. След това трескаво натисна бутоните за алармиране на полицейските поделения в Дирекцията на щата Мериленд и в градското управление в Анаполис. Разпищя се алармената сирена, задрънчаха звънците за общоградска тревога, падна някакъв стол, но агентите бяха добре обучени — от Джефърс се искаше да вдигне тревога, а после да се присъедини към другите двама, които вече пресичаха моравата пред детската градина… но така и не стигнаха до нея — стрелците от кола №1 ги повалиха. Джефърс видя как се свлякоха, докато още крещеше по телефона на флегматиците от градската полиция. И щом полицаите най-после потвърдиха, че са го разбрали, той грабна оръжието си и хукна към вратата.

Още един стрелец допусна фаталната грешка да се изправи, за да стреля по-точно. На негово място Ръсел никога не би допуснал такава елементарна грешка. Агентът, неспособен вече нито да разсъждава, нито да изпитва чувства — единствено можеше да се прицелва в живите мишени отсреща, видя как куршумите му пръснаха главата на терориста като пъпеш. Куршумите на другите терористи къртеха мазилката над главата му. И изведнъж Ръсел чу ужасяващ крясък и някаква част от мозъка му докладва, че това би трябвало да е Марсела Хилтън…

В следващия миг усети как нещо тежко се сгромолясва върху гърба му и го поваля на бетона. Мили Боже, наистина беше Марсела… Още четирима идваха към него и го виждаха съвсем ясно.

Той стреля пак. Един от нападателите падна, пронизан точно в сърцето. Струваше му се, че сънува някакъв кошмар, а пистолетът в ръката му сам си върши работата. С периферното си зрение долови как една фигура пропълзя отляво… може би беше групата за поддръжка… не, беше кола на площадката за игри, точно зад онези… не беше кола на родителите. Но нямаше никакво време да я огледа, защото пистолетът му вече се насочваше към втория стрелец, ала той падна, улучен с трите куршума, излетели от пистолета на Ан. Оставаха само двама! И в същия миг улучиха Ан в корема, тя се прекърши надве и Ръсел вече знаеше, че остава сам, съвсем сам, последна преграда между ПЯСЪЧНИК и тези отрепки.

Пат О'Дей тъкмо се надигаше от пода, когато двамата нахлуха през вратата. Той трескаво огледа стаята, препълнена с онемели и изумени деца. За миг тишината надвисна като скала, после се разчупи на хиляди късчета от пронизителните викове на дечурлигата. Един от мъжете беше ранен в крака, но стискаше отчаяно и зъби, и автомата си.

Тримата нападатели от кола №1 оглеждаха входа, почервенял от човешка кръв. На бетона бяха проснати четири трупа, но те изобщо не се трогнаха от смразяващата гледка — нали първата група терористи бяха само за тяхно прикритие. Отекна изстрел и в следващия миг един от тримата зарови лице в земята. Другите двама едновременно се извърнаха, но пред смаяните им лица се изправи едрата фигура на чернокож мъж с бяла риза…