Том Клэнси - По заповед на президента

«Прекалено е открито тук», за кой ли път си повтори Ръсел. Откъм шосето площадката беше напълно оголена, някой можеше да започне да стреля от прозорците на преминаващ автомобил. Знаеше, че няма много надежда да успее да убеди семейство Райън да изпратят малката Кейти в някоя по-отдалечена детска градина, защото те не отстъпваха от намерението си да възпитават малката си дъщеря в средата на други деца, като всички останали…

Но всичко това беше някакво безумие. Сега всички професионални задължения на агент Ръсел се свеждаха до едно — да следи за хора, които крият враждебни намерения спрямо президента и семейството му, за да успее да ги обезвреди навреме. Защото се срещаха всякакви типове — дори съвсем побъркани. Той специално бе изучавал психологически портрети на такива престъпници, защото бе длъжен да е наясно от какво най-много трябва да се опасява. Опитваше се да се научи да ги разпознава, дори и само по подозрителния блясък в очите, ала така и не се научи да ги разбира. Та нали ставаше дума за деца. Даже и проклетите мафиоти не закачаха децата — Дон беше сигурен в това.

— Ръсел, обади се на командната зала — чу се глас от слушалката в ухото му.

— Ръсел слуша — потвърди той.

— Прайс е тръгнала към теб — обясни му специален агент Норм Джефърс от къщата от другата страна на улицата. — До четиридесет минути ще е тук.

— Добре. Благодаря.

— Джъстин пак прави замъци, а? — засмя се Джефърс. — За да има какво да бута.

— Може би един ден ще стане строител — засмя се и Дон. Момчето вече започваше да гради втория етаж на кулата от мокър пясък под възхитените погледи на Кейти Райън и Меган О'Дей.

О'Дей пристигна тъкмо когато децата влизаха да се измият в банята — най-приятното нещо от дневната им програма, защото после си отиваха вкъщи. Загаси дизеловия двигател на пикапа си точно в четири часа. Набитото му око веднага забеляза постовете на агентите. Ръсел се появи от предната врата — когато децата не бяха навън, той също бе длъжен да дежури вътре.

— Утре ли? — попита О'Дей.

Ръсел поклати глава.

— Не съм готов за утре. Прекалено бях зает напоследък. Две седмици бях сутрешна смяна, а следващите две — следобедна. А ти си бил по-свободен и си имал време за тренировки.

— Искаш да кажеш, че не си имал никакво време за тренировки, така ли да те разбирам? — недоверчиво попита Пат О'Дей и влезе във фоайето. Видя Меган да влиза в банята за момичетата, но тя не го забеляза. Реши да излезе навън, пред вратата, за да я изненада, когато се появи на прага.

Киноартиста също бе заел позиция за наблюдение, на паркинга откъм североизточната страна на сградата. Дърветата бяха започнали да се разлистват — не че му пречеха да вижда, но все пак видимостта бе намалена. Докато продължаваше да оглежда терена, кола №1 зави на север от детската градина. Според плана тя трябваше да продължи по улицата, да задмине сградата, да обърне и да се върне обратно.

Белият линкълн или кола №2 си приличаше като две капки вода с колата на родителите на едно от децата. И двамата родители бяха лекари, макар че терористите не подозираха това. Веднага след нея се появи един червен крайслер, който пък не можеше да се отличи от автомобила на повторно забременялата съпруга на счетоводителя на детската градина. Докато Киноартиста следеше зорко за някакви изненади в последния миг, двете коли спряха на паркинга една срещу друга, но колкото бе възможно по-близо до изхода към шосето.

Прайс скоро щеше да е тук. Ръсел забеляза пристигащите автомобили и отново се замисли за спора си с Андреа. Следобедното слънце се отразяваше от стъклата на прозорците на колите и му пречеше да види хората по седалките. И двете коли май бяха подранили, но нали днес беше петък, така че…

… но какви са тези непознати номера на колите…?

Джефърс също оглеждаше двете коли през бинокъла си — това бе част от задълженията му. В този миг той не подозираше, че по-късно ще обявят, че имал фотографска памет, защото за него запомнянето на това, което се изпречваше пред погледа му, бе така естествено, както дишането. Мислеше си, че всички останали са способни на това.

— Почакай, почакай, тук нещо не е наред. Те не са… — Той вдигна микрофона към устата си: — Ръсел, това не са нашите коли!

Тревожното предупреждение прозвуча в ефира почти навреме.

Само с едно-единствено плавно движение двамата шофьори отвориха вратите на колите, изпружиха крака навън и в същия миг вдигнаха автоматите, лежали досега в краката им. Мъжете от задните седалки последваха примера им.