Том Клэнси - По заповед на президента

Всеки знаеше мястото си и задачата си. Всеки знаеше също, че рискува много, но се стараеха да пропъждат мрачните мисли. Нито пък се замисляха за характера на акцията, както забеляза с облекчение Киноартиста. Годините в лагерите на терористите бяха успели да притъпят в тях всичко човешко до такава степен, че макар за повечето от тях това да беше първата истински отговорна задача, сега мислеха само за едно — как да докажат, че са калени бойци. А как точно щяха да го постигнат — това не бе чак толкова важно.

— Това ще има огромни последици — замислено рече Адлер.

— Така ли мислиш? — попита Джак.

— Искаш ли да се обзаложим? За Китай отдавна сме най-облагодетелстваната нация, която непрекъснато им вдига скандали за нарушени авторски права и така нататък.

Президентът се намръщи. За Бога, какво общо можеше да има между спора за авторските права върху най-новия компактдиск на Барбара Стрейзънд например и коварния заговор, при който бяха загинали хора…

— Да, Джак. Те просто не гледат на тези събития по същия начин като нас.

— Да не би да си прочел мислите ми?

— Забрави ли, че съм дипломат? В нашата професия е необходимо да не се осланяш само на думите, които чуваш, но и да отгатваш това, което събеседникът не желае да произнесе на глас, иначе никога няма да имаш успех при преговорите. Прилича на игра на покер, само че напрежението и изтощението са много по-големи, защото залозите са огромни.

— Не мога да забравя за нашите граждани, загинали в Тайван…

— И аз не мога да не си спомням за тях — кимна държавният секретар. — Мисля, че китайците именно на това разчитат, дори се надяват да се възползват от нашето състрадание, което според тях е признак на слабост, ала въпреки това и аз непрекъснато мисля за невинните жертви.

— Ако решим да залагаме само на човеколюбието, отсрещната страна ще схване, че това е основната ни слабост, и ще разчита винаги да ни притиска до стената със заплахата, че отново ще загинат невинни хора.

— Само ако ние им позволим подобно поведение. Китайците се нуждаят от нашата помощ, и то повече, отколкото ние от тяхната, особено в търговията. Да се изтребват хора… това вече не е само груба игра, а нещо много по-сериозно. Но и ние можем да заиграем по-твърдо. И винаги съм си задавал въпроса защо не го правим.

Държавният секретар намести очилата си.

— Не че не подкрепям тази теза, обаче с нея трябва да се действа извънредно предпазливо, защото сега сме притиснати от фактора време. Говорим за радикална промяна във външната политика на САЩ. Това е задача, която нито може да се реши набързо, нито може лесно да се реализира.

— След като се върнеш от Пекин, искам да прекараш с мен един уикенд, да те запозная с някои от моите съветници, с които досега не си се срещал, за да разменим мнения по тези проблеми. Не ми харесват действията на нашето правителство във връзка с този инцидент, и то най-вече защото противната страна много лесно успява да отгатне намеренията ни.

— Как така?

— Да се играе по правилата си има своите добри, но и лоши страни. Всичко е наред, докато и двата отбора спазват правилника, но съвсем друго е, ако някой започне да хитрува — обясни Райън. — Обаче след това може и ние също да заиграем по този нечестен начин, е… може би не съвсем по същия, но без да зачитаме правилата — тогава противникът непременно ще се позамисли, преди да продължи в същия стил. Всеки човек се опитва да се държи открито с приятелите си, но с враговете е съвсем различно — ние искаме те да разберат само едно: че ще си изпатят жестоко, ако се опитат да ни нападнат. Но колко точно ще пострада… по-добре е противникът да не знае това предварително.

— Точно така трябва да се играе играта, Джак! — кимна Адлер.

— Никога не бих нарушил правилата на играта, ако и противникът ги спазва, макар че в бейзбола е позволено да се нарушават някои правила, за да се внесе оживление в играта — добави президентът.

«Понякога е позволено…» — мислеше си държавният секретар, докато крачеше към хеликоптера.

Петнадесет минути по-късно Райън още следеше с поглед отдалечаващия се хеликоптер. Преди излитането двамата политици, обърнати към групата фоторепортери, си бяха стиснали ръцете и бяха казали по няколко думи за предстоящата мисия на държавния секретар — и двамата говореха загрижено, със сериозни изражения, но въпреки това с подчертано оптимистичен тон. Но журналистите не им обърнаха внимание, само ТВ камерите безропотно заснеха сцената. Може би във вечерните емисии щяха да отпуснат на събитието една или най-много две минути, понеже петъчните дни по традиция бяха бедни на новини от Вашингтон. Но по-вероятно бе репортажът въобще да не бъде излъчен, защото петъчната вечер се посвещаваше на седмичните политически обзори за изминалата седмица.