Том Клэнси - По заповед на президента

— Да, сър?

— Искам да ни изведеш от града.

— Слушам, господин президент. — Раман излезе от стаята.

— Роби, защо не дойдете и вие със Сиси? Ще се радваме да сте с нас.

— Както желаеш, приятелю.

— Добре, Дан — каза Райън в микрофона. — Заминаваме за Кемп Дейвид. Дръж ме в течение на събитията.

Чуха го по радиото. Браун и Холбрук пътуваха на север по щатското шосе 287, за да излязат на федералната магистрала 90-Е. Въпреки новата скоростна кутия циментовозът все още бръмчеше доста силно. Надяваха се, че като излязат на магистралата, шумът ще намалее. Поне радиото работеше добре.

— По дяволите — изръмжа Браун и увеличи звука.

— Деца. — Холбрук поклати глава. — Трябва да сме сигурни, че наоколо няма да има никакви деца, Ърни.

— Мисля, че можем да се справим с това, Пит. Стига тази бракма да ни закара дотам.

— Според теб колко време ще ни трябва?

— Пет дни, не повече — изръмжа Ърни.

Даряеи го прие доста добре. Особено след съобщението, че всички са мъртви.

— Извини ме, че го казвам, но те предупреждавах, че… — почна Бадрейн.

— Знам. Спомням си — съгласи се Махмуд Хаджи. — Успехът на тази акция никога не е бил истински необходим, особено след като сме се погрижили за секретността.

Аятолахът се втренчи в госта си.

— Всички са имали фалшиви документи. Никой няма криминално досие, поне доколкото знам. Нито един не може да бъде свързан с нашата страна. Ако бяха заловили някой от тях жив, може би щеше да има опасност, и аз те предупредих за това, но изглежда, всички са мъртви.

— Да, те бяха предани служители — кимна аятолахът.

Предани на какво? — запита се Бадрейн. Крайно религиозните водачи не бяха нещо необикновено в тази част на света, ала думите на Даряеи го подразниха. Сега навярно всички те бяха в рая. Чудеше се дали Даряеи наистина вярва в това. Сигурно вярваше, вярваше, че той наистина говори с Божия глас, или поне си го бе повтарял толкова често, че накрая наистина е повярвал. Али знаеше, че една идея трябва да се повтаря достатъчно често, независимо как човек е достигнал до нея — заради политически цели, лично отмъщение, алчност и всякакви други мотиви — и чак тогава се превръща във вяра, чиста и искрена като думите на Пророка.

Даряеи вече бе на седемдесет и две, напомни си Бадрейн, а това бе дълъг живот, изпълнен със самоограничения и съсредоточен върху нещо извън него. Старецът бе изминал дълъг път, който вече бе към края си. Сега крайната цел бе толкова близо, че началото можеше и да бъде забравено, не беше ли така? Това бе капанът за всички като него. В крайна сметка — негова работа. За самия Бадрейн това беше просто бизнес, лишен от илюзии и притворство.

— А останалото? — попита Даряеи, след като се помоли за душите на загиналите.

— В понеделник ще знаем, най-късно в сряда — отвърна Али.

— Има ли гаранция, че всичко е минало успешно?

— Напълно — убедено отвърна Бадрейн. Всички пътници се бяха върнали и бяха докладвали, че са изпълнили задачата си. Единствените улики, които бяха оставили, бяха празни опаковки от пяна за бръснене, които щяха да бъдат изхвърлени с останалия боклук. Зловещата чума щеше да се разпространи, но никой нямаше да знае откъде е дошла.

А днешният неуспех… не, всъщност не беше неуспех. Този Райън, изпълнен с облекчение, че детето му е спасено, в момента беше слаб, както и Америка беше слаба страна, а точно в това се състоеше планът на Даряеи. Хубав план според Бадрейн, а помощта му сигурно щеше да бъде добре възнаградена. Дните му на международен терорист вече бяха в миналото. Трябваше да получи някакъв висш пост в правителството на разширяващата се Обединена ислямска република — сигурността или може би разузнаването, с удобен кабинет и щедра заплата. Най-после щеше да има сигурност и спокойствие. Даряеи си имаше своите мечти и може би щеше да ги постигне. Мечтите на Бадрейн бяха по-прости и по-лесно постижими и единственото, което трябваше да направи, бе да ги превърне в реалност. Деветима мъже бяха умрели, за да му помогнат. Просто нямаха късмет. Дали наистина бяха в рая заради саможертвата си? Може би Аллах бе наистина достатъчно милостив, за да им прости това, което бяха направили в Негово име, независимо дали бе грях, или не. Може би.

Това всъщност нямаше значение, нали?

Постараха се заминаването да изглежда нормално. Децата смениха дрехите си, багажът им бе опакован и щяха да го изпратят по-късно. Хората от охраната бяха по-бдителни от обикновено, но без излишна грубост. Агентите оглеждаха с бинокли пространството пред Белия дом. Всички бяха с пушки. Осем от тях проверяваха хората, дошли тук, след като бяха чули ужасната новина — те искрено съчувстваха на Райън и се молеха за него и семейството му. Агентите наблюдаваха внимателно, но не откриха нищо необичайно.